Джон Коннолли - Нечестивци

— Съжалявам — шепнех си сам. — Моля да ми простите за всичките ми грешки, за всичко, с което съм се провалил пред вас. Простете ми, че не бях на мястото си да ви спася или да умра заедно с вас. Съжалявам, че толкова дълго ви държах пленници в сърцето си, потопени в тъга и угризения. Прощавам ви и аз. Прощавам ви, че ме изоставихте, но и за това, че се върнахте. Прощавам ви за гнева и за болката. Моля ви, нека с това да сложим край на всичко. Нека това да бъде краят — един път и завинаги.

Сега трябва да си отидете — обърнах към сенките на висок глас. — Време е да си вървите.

И през пламъците видях или си мислех, че виждам, как тресавищата засияха, повърхността им заискри, а лунната светлина открои две форми над водата, блещукаха, сякаш трептящи в омарата над огъня. Сетне се извърнаха встрани, към тях се присъединиха други подобни и полетяха, ведно устремени нагоре в мощен искрящ поток — неведомо множество души, понесени във висините. То постепенно губеше блясък и накрая угасна, сякаш удавено в триумфалния плясък на прибоя.

Същата нощ, сякаш привлечена, а може би призована от огъня, Рейчъл позвъни на вратата на някогашния ни общ дом. Уолтър излая кратко, сетне я подуши и позна, тогава наистина побесня в неистова кучешка радост. Отворих, тя каза, че се тревожела за мен. Говорихме, похапнахме, пийнахме малко повечко винце. Когато на следващата сутрин се събудих, тя спеше до мен. Не знаех това начало ли е или край, а ме беше страх да запитам. Тръгна си преди обед, целунахме се на прага, по устните ни останаха недоизречени слова.

Далеч, далеч от моя дом една кола спряла пред безлична къща на затънтен, провинциален път. Някой отворил багажника, оттам нечии ръце измъкнали здраво завързан мъж. Той се свлякъл на земята, но сетне бил принуден да се изправи. На очите имал крепко прилепнала превръзка, в устата — затъкната кърпа, китките му били стегнато завързани на гърба с гъвкава метална жица. Последната болезнено се впивала в плътта, пускала кръв, а тя се стичала надолу по дланите и пръстите. Краката били завързани на глезените по абсолютно същия безжалостен начин. Мъжът се опитал да остане прав, но почти припаднал, когато кръвта потекла по вените на изтръпналите, отслабени крайници. Усетил ръце по коленете, надолу, сетне жицата била прерязана, краката — освободени, за да може да ходи. Понечил да хукне да бяга, дори се опитал, но някой сръчно го препънал, затова паднал и се ударил, заболяло го много. Над ухото му се навел невидим човек, силно миришел на никотин и цигари, кратко и настойчиво рекъл:

— Недей!

Отново бил изправен на крака и поведен напред. Сторило му се, че влизат в къща. Пресекли някакви коридори, отворила се още една врата. Чул метално щракане, сетне скърцане, сякаш дъска или дъсчен капак се вдигал от нещо, което било пред него. Сега повели завързания надолу по стъпала. Нечии ръце го крепели да не се спъне и падне и кротко, но властно го побутвали по стълбището. След малко краката му стъпили на равно, усещало се, че е на пръстен под. Изминал известно разстояние, тогава същият глас му наредил да спре. Нечии ръце го натиснали по главата, принудили го да коленичи. Тук превръзката била свалена от очите му, кърпата — извадена от устата. Видял, че се намира в мазе, съвсем празно било, като изключим стар бюфет в ъгъла под стълбището. Двойните му врати отпред били разтворени, вътре се виждали различни предмети. Все пак разстоянието до този бюфет или шкаф не било съвсем малко, а и в помещението било доста тъмно, затова очите му не различавали добре вещите.

В пода току пред него зеела дупка, сторило му се, че от нея се носи воня на кръв и стара леш. Самата яма не била много дълбока, може би метър и осемдесет, два. На дъното зърнал камъчета, дървени отломки. Примигал, за секунда му се сторило, че дупката е далеч по-дълбока, сякаш дъното с камъните по него е само ефимерна преграда, увиснала над истинска бездна отдолу. Усетил чуждите ръце по китките си отзад, обаче не го развързали, само откачили ръчния му часовник, любимия му прескъп патек филип.

— Крадец! — избухнал мъжът, нервите му съвсем изтънели. — Та ти си бил единствено някакъв си долнопробен крадец!

— Ами — спокойно рекъл гласът. — Не е вярно. Аз съм колекционер.

— Е, тогава вземете го — отвърнал Хармън, внезапно напълно сломен, и гласът му сякаш изскърцал пресипнало, почувствал се още по-слаб и замаян след цялото това напрежение. — О, да, вземете го, а мен ме пуснете да си ида. Имам и пари. Мога да уредя да ви ги изпратят както и където поискате. Ще ме държите тук, докато се уверите, че парите са пристигнали на исканото място. Обещавам ви, че щом ме освободите, незабавно ще ви изпратя още толкова. И повече! Колкото поискате. Каквото и да съм ви направил, искрено се извинявам. Само ме пуснете да си отида у дома, моля ви!