Джон Коннолли - Нечестивци

Наведе се над мен, изгледа ме продължително и след паузата продължи:

— … как е възможно дете с кръвна група Б да има баща с кръвна група А и майка с кръвна група 0? Същинска мистерия, нали така? Кажи де!

— Лъжеш!

— Така ли си мислиш? Е, добре тогава, нека да е така.

Отстъпи крачка назад и рече:

— Но ти пък може би си имаш други занимания за убиване на времето: привиждат ти се разни полувидими или невидими неща, мъртъвци, дете, което шепне в нощта, майка, която беснее в мрака. Стой си при тях, щом така ти се иска. Живей си с тях… в онова място, където те чакат.

— Къде са жена ми и детето ми? — думите сякаш изгориха травмирането ми гърло и сега вече мразех себе си, че сам търся отговори от това нечестиво същество. — Ти говориш за неща, отлъчени от Божественото. Знаеш и за написаните думи в прахта. Знаеш! Кажи ми тогава какви са те — изгубени души ли са? И аз ли съм такава?

— Че ти някога душа имал ли си? — прошепна той. — Питаш ме къде са жена ти и детето ти. Отговарям ти — там, където сам си ги държиш.

Клекна до мен, обля ме с никотиновия си дъх и дима, изрече последни думи:

— Него го отведох, докато ти беше на вечерята, така че имаш желязно алиби. Това е последният ми дар за теб, г-н Паркър. И последната ми слабост. Повече няма да проявявам такава.

Изправи се и си тръгна, а след време и аз станах с мъка, но се добрах до колата и се прибрах у дома. Там дълго мислих върху казаните от него неща.

Джоел Хармън изчезнал същата нощ. Тод бил болен, Хармън се качил на колата си сам и заминал за Фолмът, където имало събрание на благотворители. Там предал чек на стойност 25 000 долара като дарение в рамките на обща кампания за купуване на минибусове за местните училища. Намерили колата му изоставена в парка на име Уайлдуд. А от него самия — ни вест, ни кост.

Малко след девет часа на следващата сутрин телефонът у дома иззвъня. Вдигнах слушалката, човекът отсреща не пожела да си каже името, но пък ме информира анонимно и стори ми се доброжелателно, че е издадена заповед за обиск на целия ми имот. Подписала я съдийката Хайт, упълномощавайки щатската полиция да издири всички мои оръжия, включително и незаконни — значи такива, дето притежавам без разрешително. Екипът щял да дойде у нас най-късно до час.

И ето ги, наистина пристигнаха след не повече от шейсет и няколко минути, начело с Хансън. Най-грижливо започнаха да ровят, стая по стая, шкаф по шкаф, чекмедже по чекмедже. Завряха си носа буквално във всяка дупка и ъгълче на къщата и, разбира се, откриха панела в стената, зад който държах оръжията, дето си ги запазих въпреки отнемането на разрешителното. Значи самия шкаф откриха, но не и съдържанието му. Него го бях увил в дебели, намаслени парцали, сетне в найлонови чували и добре обвързано с водоустойчиви лепенки, го потопих в заблатеното езерце на края на имота ми. Здраво завързано, разбира се, с въже, другият му край добре прикрит, закрепен за скала на брега. Дори и тавана претърсиха, само че там много-много не се застояха. Видях лицата на униформените, когато слизаха по стълбата — по тях се четеше неимоверно облекчение. Направо бяха благодарни да се разкарат от онова тясно, тъмно място с особено излъчване. Сетне и по двора ходиха, навсякъде гледаха. Хансън не проговори и дума не размени с мен още от началото, когато ми връчи съдебната заповед, и чак до завършването на обиска, когато пък си тръгнаха. Тогава се спря на вратата за миг и кратко, навъсено рече:

— Това съвсем не е краят.

Щом се разкараха, аз се заех с изпразването на тавана. Изнесох куфари, кутии и кашони, без дори да гледам какво има в тях. Захвърлях вещите една по една направо долу на площадката, а оттам по-късно ги пренесох на края на двора, където има парче гола земя с купчина камъни. Там ги подредих и ги зарязах. Отворих прозореца на тавана, пуснах студения въздух да изпълни мрачното пространство. Избърсах прахта от стъклата, изписаните букви изтрих, през цялото време имах чувството, че прочиствам атмосферата. Сетне тръгнах из къщата, триех и чистех всяка плоскост, всяка повърхност, отварях шкафове и гардероби, проветрявах стаите, докато най-накрая реших, че всичко е вече наред, а в дома стана толкова студено, колкото и навън.

Те са там, където сам си ги държиш.

Струваше ми се, че усещам и гнева, и яростта им, но твърде възможно е всичко това да е било единствено в мен. И докато го прочиствах, то се бунтуваше и се бореше за оцеляване, но пък аз упорствах. Когато слънцето залезе, отидох при купчината изнесени от тавана неща и ги подпалих. Гледах огъня и си казвах, че е погребална клада, последно прости на мъка и спомени, които се превръщаха в пепел и горещи газове. Те отлитаха в небето, оформяйки сив пушек, оставащите на земята овъглени останки се разпадаха в пепел, а вятърът я разпиляваше в незнайни посоки.