Джон Коннолли - Нечестивци

— Да? — запита мъжът и гласът му бе учудващо твърд.

— Г-н Дъбъс, името ми е Чарли Паркър. Сигурно вече са ви се обаждали, за да кажат, че ще ви посетя?

Очите му се присвиха.

— Може и така да е. Вие имате ли… как се казваше… хм, документ за самоличност? Разрешително или нещо такова?

Протегнах към него детективската карта със значката. Той я взе и дълго я разглежда, почти допряна до очите, сякаш проверяваше всяка буква по нея. Сетне ми я върна, взря се през рамото ми към Луис и веднага запита:

— Кой е другият човек?

— Приятел.

— Там ще хване настинка. Добре дошъл е, ако иска да влезе.

— Смятам, че ще предпочете да остане там, където е сега.

— Ами хубаво, негова си работа. Само не казвайте после, че не съм го поканил.

Вратата се затвори, чух металически звън — откачаше верижката. Отвори се отново, сега имах възможност да огледам Дъбъс добре. Беше силно приведен от старостта, болестите, прекараните в затвора години, но все още си личеше, че е бил едър и силен мъж. Дрехите по него бяха чисти и изгладени. Носеше черни панталони, синя риза на райета, розова вратовръзка с плътно притегнат възел. Сега усетих и одеколона, който употребяваше. Някаква много старомодна марка беше, тънко миришеше на сандалово дърво и тамян. Странна смесица. Оказа се, че първото впечатление отвън лъже. Интериорът не отговаряше на запуснатия вид на фасадата и двора, тук дъските лъщяха, миришеше на лакирани мебели, въздухът бе чист, пръскано бе с освежителен спрей. На неголяма етажерка в коридора се редяха книги с меки корици. До тях имаше стар телефон с шайба за набиране. На стената висеше копие на „Desiderata“ — това беше програма от дванайсет нива за хора, затруднени от изпитанията на съвременния живот. На други стени бяха окачени репродукции на евтини картини — някои модерни, други доста стари и за мен лично непознати, въпреки че от пръв поглед личеше — сюжетите и образите бяха избирани нарочно.

Дъбъс ме поведе към гостната си стая. И тук бе абсолютно чисто, макар че мебелите бяха купувани втора ръка, по дървото имаше наранявания и множество драскотини. На масичка от борово дърво стоеше малък телевизор, пуснат бе на програма с комедийно шоу. И тук имаше картини, повечето репродукции, но и няколко оригинала — до една пейзажи. Различих нещо познато, приближих да погледна по-добре. Маслени бои, отдалече ми заприлича на гора, потънали в зеленина дървета на фона на кървав залез, сетне разпознах високото дърво най-отзад — беше върхът на камбанария с кръст. Различих и подписа на Даниъл Клей най-долу вдясно. Галаад.

— Той ми я подари — обади се Дъбъс.

Стоеше в далечния отсрещен край на стаята, запазил помежду ни дистанция. Това вероятно бе създаден в затвора рефлекс. Там бързо привиквате да не се бутате в хора, колкото и тясно да е помещението. Иначе може и да пострадате.

— Че защо?

— Защото му разправях за Галаад. Имате ли нещо против аз да седна. Изморявам се. И лекарствата трябва да си взема — посочи с ръка към няколко шишета с таблетки на лавицата над камината.

В нея пращяха и искряха три дебели пъна.

— От тях пък ми се доспива.

Седна, аз се настаних на канапе точно срещу него.

— Ако желаете кафе, мога да направя — рече той.

— Няма нужда, благодаря ви.

— Добре тогава — рече и потропа с пръсти по облегалката на стола, сетне отправи очи към телевизора.

Изглежда, че му бях нарушил вечерната програма. Той обаче въздъхна, очевидно примирен с факта, че тази вечер ще изпусне шоуто, и насочи дистанционното, натисна копчето. Картината изчезна.

— Е, вие от какво по-точно се интересувате? — запита ме той. — При мен постоянно идват хора — лекари, студенти. Какво и да ме запитате, вече поне сто пъти съм го разказвал някому.

— Интересува ме с Даниъл Клей какво сте разисквали.

— За Галаад му разказвах — отвърна Дъбъс. — Аз все за това говоря, все за това ме питат. На някакви тестове ме подлагаха, картини и други неща ми показваха, само че вече не го правят. Предполагат, че всичко за мен са научили, няма какво повече.

— А то вярно ли е?

Адамовата му ябълка подскочи. Чух звук далече долу в гърлото му. Загледа се в мен за известно време, сетне, изглежда, взе някакво решение.

— Ами, вярно! Вярно друг път! Не е. Научават толкова, колкото научават. И вие не си мислете, че ще научите нещо повече.

— А какъв по-точно беше интересът на Клей спрямо Галаад? — запитах кротко.

Не ми се искаше да го антагонизирам. Казваше, че е замаян и му се спи, но отлично виждах, че напрегнато внимава, а умът му сече.