Джон Коннолли - Нечестивци

— Извади ръката от джоба на якето — рекох на плешивия. — Бавно. Покажи оръжието и внимавай как го държиш — само с връхчетата на пръстите.

Руснакът изпълни казаното точно. Партньорът му — здрав червенокос бабаит — вече бе вирнал ръцете. Излязох иззад колата, приближих към тях.

— По очи на земята — кратко нареди Луис.

Двамата залегнаха. Луис ги обискира сръчно, аз го прикривах с револвера. И двамата носеха еднакви колтове, деветмилиметрови, полуавтоматични. Луис извади пачките, дръпна затворите, за да изхвърли патроните от цевите. Метна пачките надалеч в гъсталаците, отстъпи няколко крачки назад.

— Хайде сега на колене — наредих аз. — Ръцете на тила.

Те промениха позите с пъшкане, зяпнаха в мен с пламнали очи.

— Какви сте вие? — запитах аз.

Мълчаха.

— Шестьорки, а? — подхвърли Луис. — Момчета за дребни поръчки.

— Нет — обади се плешивият. — Боевики.

— Боевики, хвани ме знаеш къде — отсече Луис. — Бойци били. Трудно се намира днес качествен материал. Тоя мухльо не може и на прост въпрос на английски да отвърне. К’во става с теб, бе? Да не са те изтърсили от кораба на път за Щатите, а?

— Аз говори английски — обади се руснакът. — Аз говори английски добро.

— Я, мамка му, заговори — засмя се Луис. — Какво искаш — медал да ти дадем? Златна звезда ли, що ли?

— Защо сте тук? — запитах аз, макар че знаех.

— Разборка — отвърна същият. — Ние искаме, хм… — тук се запъна на думата, помисли, току изтърси — … изяснение.

— Разчистване на сметките — изръмжа Луис.

— Добре, ето ти изяснение — казах. — На моя имот въоръжени хора не търпя. Ако сега те застрелям, ще бъде ли това разборка за шефовете ти?

Червеноглавият погледна партньора, сетне отвори уста.

— Ще ни убиете, после по-лошо ще стане. Тук сме, за да говорим за Демаршън.

Този говореше много по-добре от другия, акцентът му почти не се усещаше. Ясно беше, че е по-старши, макар че бе решил да прикрива факта, докато не стане очевидно, че плешивият му партньор не става за преговори.

— За него не зная нищо извън факта, че е мъртъв.

— Полицията те е разпитвала. Има слухове, че оръжието било твое.

— Пистолетът ми бе отнет насила — отвърнах. — Но не зная със сигурност дали Демаршън е убит с него. Допускам, че е така, само че аз на заем не съм го давал, още по-малко за убийства. Човекът, който го взе, използва временното ми неразположение.

— Неразумно е да си загубиш пистолета — каза руснакът.

— Както виждаш, имам и друг. И него да загубя, нов ще взема от приятеля зад теб. Той цял куп оръжия има. Във всеки случай нямам нищо общо с убийството на Демаршън, като изключим пистолета.

— Така твърдиш ти — настоя червенокосият.

— Вярно, но пък виж аргументите ми — отвърнах и размахах пистолета пред лицето му. — Така че голям избор нямаш.

Руснакът ме изгледа, сви рамене, сякаш това бе вече без значение.

— Добре де, вярвам ти. Нужна ни е обаче информация за онзи, който е убил Демаршън. Мерик му беше името, нали? Разкажи ни за него.

— Че защо аз да ви върша работата? Щом ви е нужен, търсете си го.

— Научихме, че и ти го търсиш. Искаш пистолета да си прибереш. Може би ще го намерим, ще ти върнем и оръжието.

Плешивият се захили презрително, избъбри нещо под нос. Прозвуча ми като фрайери. Луис реагира светкавично с удар в темето. Не беше достатъчно силен, че да го приспи, но го просна по очи, а скалпът отзад закърви.

— Баламурници сме били — обясни ми Луис. — Не е учтиво, нали?

Червеноглавият дори не помръдна. Изгледа колегата си с явно разочарование, констатирайки глупостта на постъпката му. Все пак след малко каза:

— Твоят приятел май не харесва руснаци.

— Моят приятел много хора не харесва, но с вас двамата наистина има по-особен проблем — отвърнах аз.

— Може би е расист. Такъв ли си наистина? — обърна очи към Луис червенокосият.

Вътрешно му признах — не се плашеше лесно.

— Няма как да съм расист, бе, човече — избоботи Луис. — Чернокож съм, не виждаш ли? Или ти не знаеш к’во е това расист?

Отговорът, изглежда, задоволи руснака. Погледна ме отново и каза:

— На нас Франк Мерик ни е нужен. Ще бъдеш обезвъзмезден, само кажи ни каквото знаеш.

— За пари ли става дума?

— О, да, за пари — светна лицето му, минавахме на тема, където бе силен.

— От пари нямам нужда — отвърнах. — Предостатъчно си имам. Нужно ми е друго — да си вземаш другарчето и да се разкарате оттук. На алеята ми кърви.