Джон Коннолли - Нечестивци

— Искаше да знае какво се е случило. Казах му. Нищо не премълчах. Нямам какво да крия. Не се срамувам от онова, което заедно сме правили. Всичко преиначиха, всичко криво изтълкуваха — рече той и направи гримаса на отвращение. — Изкараха го нещо, дето никога не е било.

Мислено отбелязах начина му на изразяване — „което заедно сме правили“. Сякаш е било по силата на взаимно решение, постигнато между възрастни и деца, като че става дума за ходене на риба или бране на ягоди и малини през лятото.

— Мъртви деца има, г-н Дъбъс.

Той кимна.

— Така беше. Лоша работа. Не биваше да става. За бебета обаче говорим, а времената бяха тежки. Може дори да е било благословия, отгоре дадена — онова, дето им се случи.

— Както съм информиран, едното е имало прободни рани от игла за плетене. Те са причината за смъртта му. Доста особена дефиниция за благословия.

— Вие влизате в ролята на мой съдник, така ли, сър? — присви той очи към мен, а треморът в ръцете му създаваше впечатлението, че се опитва да потисне силен гняв и като че не успява.

— Не е моя работа да ви съдя.

— Точно така. Именно затова се спогаждахме с доктор Клей. Той не ме съдеше.

— А някога заговори ли за децата, дето са му били пациенти?

— Не — отсече Дъбъс и нещо неприятно за миг оживи лицето му. — Опитвах се да подпитвам. Само че той не кълвеше.

След последните думи презрително изпуфтя.

— А колко пъти е идвал тук?

— Два или три пъти, доколкото си спомням. И в затвора ме е посещавал, но там само веднъж.

— И все делови разговори, така ли? Той задава въпроси, вие отговаряте?

— Точно така.

— Но все пак ви е подарил една от картините си. Чувал съм, че бил много придирчив кому какво подарява. Селективно е действал.

Дъбъс се намести в стола. Адамовата му ябълка отново заигра. В съзнанието ми изплава образът на Анди Келог и началните признаци на гнева. Все индикатори за дълбоко натрупан стрес.

— Може би съм му оказвал помощ. И за него не съм бил чудовище някакво си. Както за вашия приятел отвън например. Нали го видях, по лицето му беше изписано. И по вашето също — когато отварях вратата. С учтивост и добри маниери го прикривахте, обаче отлично зная какво ви се въртеше в главата. Сетне влизате тук, заварвате ред и чистота, спретнато. А не вонящ, затънал в собствената си мръсотия и перверзия звяр. Виждате прилично облечен човек, в хубави дрехи, избръснат. Смятате, че ми се иска къщата ми да е смотана отвън ли? Че не желая да я боядисам, да я стегна, да почистя двора ли? Добре — искам, но не мога. Това е истината, това е положението. Правя каквото мога с моите ръце, обаче никой друг тук няма и пръста си да помръдне в помощ на човек като мен да си поддържа дома в ред. Аз си платих за онова, в което ме обвиняват. Години от живота си загубих, обаче не — те ще ме карат да плащам до последния си ден. Аз обаче няма да им предоставя удоволствието да се оставя да ме смачкат. Искате ли чудовища, господине, другаде си ги търсете!

— А Даниъл Клей чудовище ли беше?

Въпросът бе неочакван, не че го шашна, но го принуди дълбоко да се замисли какво да ми отговори. Виждах как целият му интелект е впрегнат в работа — същата онази низка, покварена, скверна интелигентност, която го е мотивирала да постъпва както е постъпвал, а сетне да оправдава действията пред самия себе си. И без да искам, си го представих сред децата на Галаад, посяга към някое, затиснал устата му с едрата си ръка, за да задуши писъка.

— И вие го подозирате, както и много други — рече накрая Дъбъс. — Сега от мен очаквате да ви кажа дали е вярно, защото ако сме споделяли нещо подобно, ако сме имали еднакви вкусове, то аз сигурно ще зная за тях или той самият би могъл да сподели с мен, така нали? Е, ако разсъждавате по този начин, значи сте глупак, г-н Паркър. Глупак сте и някой ден ще умрете по причина на глупостта си. Аз нямам време за разговори с глупаци. Затова по-добре се разкарвайте оттук! Хващайте си пътя и не мислете, че не зная закъде сте тръгнали. Смятате, че в Галаад ви очаква онова, дето го търсите. Той Даниъл Клей именно там намери отговори за въпросите си. О, да, намери търсеното, само че повече никога не се върна. И вие така, отмервайте си стъпките грижливо, иначе и вие няма да си дойдете оттам. Той душата ви ще вземе, старият Галаад.

Сега се усмихваше широко, доволно, същински хранител на истината за Галаад.

— А да сте се срещали с човек на име Джим Пул, а, г-н Дъбъс?

Този път разигра пантомима на дълбоко замисляне.