Джон Коннолли - Нечестивци

— Опитвам се — отвърнах.

— Тогава по-добре побързайте — рече Келог.

— И защо?

Сега усмивката се върна, а с нея в очите му опасно засвятка и познатата ми враждебна светлина.

— Защото Франк обеща да ги убие. До един, само веднъж на свобода да излезе.

В следващия миг Анди скочи и се хвърли с главата напред и право в плексигласовата преграда. Носът му се счупи веднага, пластмасата се обагри в червено. Заудря с глава отново и отново, отваряйки нова рана на челото си току под скалпа. В същото време крещеше, ръмжеше и съскаше, а надзирателите се хвърлиха отгоре му и го затеглиха назад. Оказа се обаче, че в това възслабо, ниско тяло бушува невероятна сила. Остро писна алармена сирена, вратата отзад се отвори, втурнаха се още надзиратели, вкупом му налетяха. Ейми Прайс завика името му високо, молейки униформените да не го бият. Но вече беше късно. Макар да риташе и викаше, Келог потъна под маса едри тела, приканвайки нова болка, сякаш да заглуши спомена от старата.

Отведоха ни обратно в преддверието с чакалнята. Полковник Лонг вървеше до нас, мълчеше, но вътрешно видимо кипеше. Остави ни там, кратко рече, че ще отиде да провери какво е състоянието на Анди Келог. Ейми Прайс седна на стол, аз застанах прав до нея. Мълчахме и двамата, наоколо ни имаше прекалено много хора, неудобно бе да говорим за случилото се. Бегло огледах най-близките физиономии — всички бяха еднакво без настроение, измъчени, замислени, загрижени. Малцина разговаряха. Имаше доста възрастни мъже — бащи, братя, приятели. Някои жени водеха деца, но дори и те бяха мрачни и потиснати. Разбираха какво е това място и то ги плашеше — личеше им по лицата. Не бе трудно човек и мислите да им прочете. Тук не се тича, не се вика, не се говори високо. Иначе току-виж заключили те в някоя тъмна килия също както баща ти. Или брат ти, може би чичо ти. Така се постъпва и с лошите деца. Затварят ги, стоят зад решетките дълго време, зъбите им изкапват, блъскат си главите в стените, за да заглушават болката и мъката.

След малко Лонг се появи на бюрото на рецепцията и ни кимна. Приближихме се веднага. Обясни, че този път носът на Анди бил счупен още по-зле. Изгубил е и зъб-два, има охлузвания и синини, получени по време на мелето, наречено укротяване. Иначе бил нормално добре, колкото за него си. Раната на челото изисквала няколко шева, в момента бил в затворническия лазарет. Не са го били, нито ток са му пускали, още повече че адвокатката е присъствала на собственото му избухване. Засега няма признаци на мозъчно сътресение, но ще го оставят в лазарета за двайсет и четири часово наблюдение. Във всеки случай наложително било да го вържат, за да са сигурни, че няма да се самонарани или нападне някого от медицинския персонал. Ейми Прайс се извини, извади телефона и се оттегли встрани да говори с някого. С Лонг останахме заедно. Все още изглеждаше доста ядосан — може би на самия себе си и на хората си заради случилото се с Анди Келог.

— И преди е вършил точно същите неща — мрачно процеди той. — Казах им да го следят изкъсо.

Хвърли бърз, кос поглед към Прайс. Казах си, че сигурно донякъде и нея вини — отпратил е мъжете си по-надалеч само заради адвокатката.

— На този младеж мястото му не е тук — подхвърлих аз кротко.

— Решението е на съдията, не е мое — със същия тон отвърна той.

— Така или иначе това решение е погрешно. Нали чу какво ми разказа? Струва ми се, че е изгубил надеждата още в началото, но онези изверги са му отнели колкото и малко от нея да му е била останала. Този затвор го влудява все повече и повече, а съдията не го е осъдил на постепенно обезумяване, нали? Не можете да го държите тук без каквато и да е вероятност някога да излезе на свобода и да очаквате, че психическото му състояние ще е нормално. Пък то е било дебалансирано още в самото начало.

Лонг бе достатъчно почтен човек, за да изпита все пак някакво неудобство от думите ми.

— Затворът няма психиатър. Правим каквото можем за него. Опитваме се всячески.

— Едва ли е достатъчно — заядох се аз, но вътрешно знаех, че вината не е лично негова.

Келог е бил съден, и то повече от един път, получил поредна присъда, изпратили го в затвора. Не беше работа на Лонг да критикува подобни решения, пък и нямаше никакво право.

— Може би си мислиш, че е бил по-добре заедно с онзи тип Мерик наоколо за компания, а? — запита ме Лонг.

— Мерик поне е отблъсквал другите изверги.

— Ти него май не го слагаш в същата категория?