Джон Коннолли - Нечестивци

Седна едва когато се настанихме ние и веднага се наведе към говорителя пред себе си.

— Как сте, госпожице Прайс? — запита той.

— Добре съм, Анди. А ти?

Той закима често-често, но без да казва и дума, сякаш тя продължаваше да говори, а всички останали слушаха. Сега бе доста по-близо. Забелязах стара синка под окото и на лявата буза. Дясното му ухо бе в белези, в прохода към ушния канал наред с ушната кал имаше и засъхнала кръв.

— И аз съм добре — рече Анди след малко.

— Да си загазвал напоследък?

— Тц. Вземам си лекарствата, както ми наредихте, и ако не се чувствам добре, казвам на надзирателите.

— А те чуват ли?

Той преглътна и за миг понечи да се извърне към двамата зад гърба му. Ейми веднага реагира на движението.

— Бихте ли ни оставили за малко, моля ви? — обърна се към тях тя.

Надзирателите извърнаха лица в мълчалив въпрос към Лонг. Той кимна утвърдително и те се отдалечиха, колкото разрешаваше мястото.

— Някои чуват, добрите например — продължи Келог и с уважение кимна към Лонг. — Полковник сър, той чува… когато имам възможността да го видя. Други ми имат зъб. Опитвам се да не им се пречкам, но те идват, нарочно ме подкачат и дразнят, нали разбирате? Ядосват ме, сетне си патя.

Сега погледна към мен. Правеше го вече за трети или четвърти път, но никога не задържаше поглед, макар че винаги кимаше, сякаш ме поздравява. Този път Прайс ме представи.

— Анди, това е господин Паркър, частен детектив. Иска да поговори с теб по някои въпроси, ако, разбира се, нямаш нещо против.

— Нямам, защо да имам? — отвърна Анди. — Как сте, сър?

Разменихме няколко думи, нещата малко се промениха, сега ме гледаше в очите с интерес. Струваше ми се, че в този младеж има нещо съвсем детско. Иначе и за миг не се съмнявах, че в определени обстоятелства може да бъде съвсем друг, враждебен, опасен. И друго си помислих: трудно бе човек, чел историята на заболяването му и заключенията на специалистите, да не разбере, зърне ли го само веднъж, че пред него стои младеж с тежки проблеми, сполетели го не по негова вина. Човешко същество, което просто няма точно място в живота и въпреки това не заслужава да бъде заключвано в килия, бито и завързвано чисто голо на стол в ледено помещение, само защото никой не си е направил труда да контролира дозировката и взимането на нужните медикаменти.

Наведох се към плексигласовата преграда. Исках да го разпитам за Даниъл Клей и за случилото му се в горите около Бингам, но подозирах, че темата ще е трудна, винаги имаше опасност да откаже да говори или да се ядоса и тогава едва ли щях да науча каквото и да е. Затова реших да започна с Мерик и оттам полека да отворя дума за насилниците.

— Запознах се с човек, който те познава — рекох аз. — Името му е Мерик. Помниш ли го?

Келог закима с охота. Усмихна се пак, разкривайки повредените зъби. Сега видях, че за нещастие венците му са морави и силно възпалени. Едва ли зъбите му щяха да изтраят още много време.

— Харесвам Франк. Той се грижеше за мен. Ще ми дойде ли на посещение?

— Не зная, Анди. Не съм сигурен, че ще му се иска да се връща в затвора, нали разбираш?

Лицето му помръкна.

— Ами то си е така — кимна той. — И аз веднъж само да изляза оттук, никога вече няма да стъпя пак на туй място.

Почеса ръката си и без да иска, отвори стара рана, която веднага започна да кърви.

— А Франк как се грижеше за теб? — запитах внимателно.

— Ами, всички ги беше страх от него. И мен в началото, само че после вече не. Някои ме закачаха, после Франк дойде и те вече не смееха. Той знаеше как да се оправя с лошите, дори и в макса — сега се засмя широко и добави: — Някои си изпатиха… ама много лошо…

— А казвал ли ти е защо се грижи за теб?

Келог, изглежда, се обърка.

— Че защо? Той ми беше приятел, затова. Харесваше ме. Не даваше да ми се случи нищо лошо. Аааа…

Изведнъж забелязах, че кръвта нахлува в лицето му и без да искам, в съзнанието ми изскочи Мерик и пламналото му лице. Сякаш докато са били заедно, нещо от него се бе предало на младия затворник. Пръстите му се свиха, оформиха се юмруци. Сега чух и друго: устата му се отвори леко, оттам долетя особен, съскащ звук. Досетих се какво става — поемаше въздух през дупката в зъбите, набираше слюнка, преглъщаше. Хрумна ми, че това метафорично наподобява бомба със закъснител — гневът се набира, достига критична маса и следва експлозия на поведението.

— …а вие за това ли намеквате? Той не беше обратен, никога не е бил… — избълва думите Келог и сега тонът се повиши, в него прозвуча заплаха. — Аз ви казвам, че то не е вярно. Той не беше хомосексуалист. И аз не съм такъв. Защото ако искате това да кажете…