Джон Коннолли - Нечестивци

— За какво ставаше дума? — запита ме изчакалата ме Ейми Прайс с любопитство, само че аз премълчах.

Форт Кампбел е разположен точно на границата между Кентъки и Тенеси, там винаги е имало военновъздушни подразделения. По-точно 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Наричат бойците й Пищящите орли. Но може би имаше и други.

С Прайс се разделихме на паркинга. Благодарих за помощта й, помолих да се обади, ако мога на Анди Келог с нещо да помогна.

— Отговора го знаете — рече тя веднага. — Само ги намерете тези хора и тутакси ми позвънете. Най-лошият адвокат ще им намеря.

Опитах се да се засмея на хумора й, но не се получи. Усмивката ми замръзна някъде на средата между устата и очите. Тя отлично съзнаваше какво си мисля.

— Франк Мерик — рече на глас.

— Аха, Мерик.

— Мисля си, че ще е хубаво да ги намерите преди него.

— Мога и на него да ги оставя.

— Вярно, че можете, само че въпросът не е за него, не е дори и за Анди. В този случай виновните трябва да излязат на светло, а справедливостта — да възтържествува. Наложително е някой да отговаря публично пред обществото. И други деца са пострадали в миналото, това е повече от сигурно. Може и още да пострадат. Необходимо е да намерим начините да им помогнем. И на тези, които са вече възрастни. И на потенциалните бъдещи жертви. Но това няма да се получи, ако Франк Мерик ги преследва и убива тайно. Пазите ли ми визитката?

Измъкнах портфейла, разтворих го. Там беше. Тя кимна, почука картончето с показалец.

— А загазите ли, веднага ми звъннете, чувате ли?

— Какво ви навежда на мисълта, че мога да загазя?

— Вие сте нещо като рецидивист, г-н Паркър — рече тя, като се качваше в колата. — Човек, повтарящ делата си. Неприятностите са ви занаят, изглежда, без тях не можете.

Връщайки се у дома от Уорън, неочаквано реших да поговоря с доктор Робърт Крисчън. Обадих му се без предизвестие в кабинета, гласът му прозвуча разсеяно, неспокойно. Все пак се съгласи да ми отдели няколко минути. Когато пристигнах, пред центъра бе спряла полицейска патрулна кола. Отзад седеше мъж, главата му опряна напред в решетката, която разделя колата на две, а позицията на ръцете му подсказваше, че е закопчан с белезници. Един полицай отвън говореше с жена на около трийсетина години. Главата й оживено се движеше постоянно, кимайки в три основни посоки — към ченгето, към двете деца в нисана отдясно й и към мъжа в патрулката. Ченге, деца, мъж. Познат триъгълник. Жената бе плакала наскоро, личеше отдалеч. Децата й обаче все още плачеха.

— Дълъг ден беше, тежък — въздъхна Крисчън, като затвори вратата на кабинета след мен и се отпусна в стола зад бюрото. — Аз дори още не съм обядвал.

— Вероятно има нещо общо с мъжа отвън?

— Не мога да коментирам — рече Крисчън строго, а в следващия миг реши да се поотпусне малко. — В нашата работа лесни моменти няма. Обаче един от най-трудните, дето изисква най-деликатен, най-аналитичен подход, настъпва, когато разпитваме някого за реакция по повод отправени срещу му обвинения. Ето, преди два дни разговаряхме със задържан в присъствието на полицията, днес майката и децата също пристигат за разговор и какво? Намират бащата паркиран отвън, чака ги. Хората най-различно реагират на твърдения за сексуално малтретиране: някои се слисват и не вярват, че това е възможно, други отричат, трети изпадат в ярост. Вярно е, че не се налага често да викаме полицията. А това сега… беше извънредно труден момент за всички засегнати.

Реши, че ми е казал предостатъчно, и започна да събира разхвърляните по бюрото документи. Сортираше ги и ги вкарваше в различни папки.

— Е, г-н Паркър, какво мога да направя за вас? Слушам ви, но се опасявам, че нямам много време. След два часа имам среща в Огъста със сенатора Харкнес — налага се да обсъждаме въпросите около задължително фиксираните по срок присъди. А пък не съм се подготвил така добре, както бих искал.

Знаех щатския сенатор Джеймс Харкнес. Крайнодесен по убеждения ястреб със силов подход към всеки застанал на пътя му проблем. Не се церемонеше много, обичаше да раздава шамари, раз-два и готово. Напоследък бе оглавил кампания в защита на задължителната присъда от двайсет и една години строг тъмничен затвор за обвинени и намерени за виновни в сексуално издевателство над деца. Без значение дали са се признали за виновни.

— А вие за или против сте?

— Против съм, и то заедно с повечето прокурори, но за господа като добрия сенатор това е все едно да искам Коледа да отменят.