Майкл Коннелли - Горящата стая

— Каквото и да направиш, Хари, аз съм с теб — каза Сото.

— Какво ще правиш довечера?

— Довечера ли? Не знам. Искаш да идем в дома на Брусард ли?

— Не. Ще има набиране на средства, което ще се състои извън къщата му. Мислех да отида просто за да го видя, а може би да го оставим и той да ни види. Мога да използвам това, за да изкопча още един ден от Краудър. Да му кажа, че ще се видим утре.

— Звучи добре. Съгласна.

— Е, добре тогава.

Изминаха остатъка от пътя в мълчание.

„Бевърли Хилтън“ беше огромен хотелски комплекс с няколко входа и много помещения с различни размери, предназначени за сватби, политически мероприятия и други събирания. Бош беше идвал тук на няколко пъти както по работа, така и по лични причини. Двамата със Сото паркираха в гаража и влязоха в главното фоайе, което бе пълно с хора, събрали се за различни събития. Последваха знаците за ескалатора до банкетните зали. По пътя Бош забеляза неколцина мъже от охраната със сини блейзъри — бяха разположени на различни места, със слушалки в ушите, и внимателно оглеждаха тълпата. Явно Зеяс беше привлякъл и важни клечки на своята вечеря за петстотин долара на човек.

На втория етаж тръгнаха по дълъг коридор, от който се влизаше в различни зали. Салон „Мърв Грифин“ се оказа голяма зала в края на коридора. Двете й врати бяха отворени в очакване. На стената между вратите имаше триметров плакат с черно-бяла снимка на Армандо Зеяс, който стискаше ръце на тълпа усмихнати поддръжници. Снимката беше направена с обектив тип рибешко око, създаващ преувеличеното впечатление, че Зеяс стои в центъра на тълпата. Бош спря ужасен, когато видя мотото, изписано над кръга хора от всяка възраст, пол и раса:

Или всеки е от значение, или никой ЗЕЯС 2016

Под плаката имаше дълга маса с покривка, зад която три жени чакаха да проверят хората и да приберат парите им за надпреварата на Зеяс за губернаторското място. До двата входа на балната зала стояха двама мъже с внушителна физика, също със сини блейзъри.

Бош не искаше веднага да разкрива самоличността им и поведе Сото отляво на масата за посрещане по къс коридор със стъклена врата, водеща към открита променада, за която Бош знаеше от предишни идвания, че се използва от пушачи.

— Къде отиваме? — попита Сото, докато минаваха през вратата.

— Стратегическо предимство — каза Бош. — Опитваш се да се забавиш колкото се може повече.

Излязоха на ветровитата тераса, гледаща към Уилшир, по който движението беше като река. Хотелът се намираше на кръстовището на две основни пътни артерии — булевардите Уилшир и Санта Моника — и тук задръстванията бяха денонощни.

Бош опря лакти на парапета и се загледа в трафика. В миналото щеше да запали цигара.

— Какво е нашето предимство? — попита Сото.

— Не знаят кои сме — отвърна Бош. — Не искам да се появя и тутакси да им покажа значката си. Така ще ни е по-трудно по-нататък.

— Мислех си, че искаме да разгледаме Брусард и може би да го оставим и той да ни разгледа.

— Да. Но трябва да го направим хитро. Да го накараме да се замисли. Да се зачуди. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

Сото обърна гръб на изгледа и се загледа във фасадата на сградата. След малко каза:

— Значи това е мястото, където умря Уитни Хюстън.

— Аха — потвърди Бош. — Във вана.

— На завършването ми на гимназията пуснаха една нейна песен.

— Коя?

— „Най-голямата любов от всички“.

Бош кимна.

— Къде учеше? В Гарфийлд ли?

— Не, тогава се бяхме преместили нагоре в Долината. Завърших гимназията „Сан Фернандо“ в Пакома.

— Забравих, че си била там.

— Ами ти?

— Учех в гимназията в Холивуд, но не завърших. Влязох рано в армията и трябваше да се явя на изпити, след като се върнах.

— О, вярно. Виетнам. А продължи ли в колеж?

— Да, в Сити Колидж за две години. После влязох в полицията. Ти къде отиде след гимназията?

Тя се усмихна и поклати глава. Отговорът я смущаваше.

— В Милс. Училището за момичета в Оукланд.

Бош чак подсвирна.

— Еха!

До колежа на дъщеря му оставаше година и той беше запознат с повечето предложения, особено в Калифорния. В Милс се влизаше трудно, а още по-трудно бе да си го позволиш.

— Знам, знам — каза тя. — Как така момиче от Пакома се е озовало в Милс?

— По-скоро как момиче от Милс се е озовало в ЛАПУ — отвърна той.

Тя кимна. Добър въпрос.

— Имах добра стипендия и избрах Милс, защото по онова време си мислех, че искам да ставам юрист. Нали се сещаш, граждански права, правна помощ, права на наематели и така нататък. Но после, когато се махнах от Ел Ей и наистина започнах да се замислям, реших дали да не стана ченге и че може би това е най-добрият начин да помогна на моята общност.