Майкл Коннелли - Горящата стая

Подаде тежкото оръжие на Сото и се изправи.

— Господи! — промълви госпожа Контрерас.

Вече защитаваше нероденото си дете и с двете си ръце.

Оръжието не беше „Кимбър М84“. Бош го разпозна като картечница М60 от времето на Виетнамската война, захранвана с патронни ленти, които войниците носеха като патрондаши, докато газеха през джунглата. В списъка, направен от жената на Уилман, имаше два патрондаша. А това беше оръжието, с което вървяха те. Бош се запита дали Уилман е скрил картечницата и глока, защото са крадени, или защото са някакъв ценен спомен.

— Това ли търсехте? — попита госпожа Контрерас.

— Не — отвърна Бош.

Взе оръжието от Сото, защото си личеше, че й тежи. Онези, които мъкнеха М60 през джунглите на Виетнам, едновременно обичаха и мразеха картечницата. Наричаха я „прасето“ всеки път, когато трябваше да я влачат на патрул. Но тежка или не, тя бе най-доброто, което можеше да се озове в ръцете ти при престрелка. Бош внимателно я постави между челюстите на двойното менгеме.

Отстъпи от масата и отново се огледа. Намирането на двете оръжия го беше заредило с енергия. Не бяха онова, което търсеха, но доказваха, че Уилман е имал скрито оръжие. Това поддържаше надеждата му, че и пушката „Кимбър Монтана“ може да бъде намерена някъде.

Погледът му се насочи нагоре към гредите.

— Можете да се качите, ако искате — каза госпожа Контрерас. Вече нямаше абсолютно нищо против търсенето на оръжия в къщата, в която скоро щеше да отглежда детето си.

В другия край на гаража имаше разгъваща се стълба от фибростъкло. Бош я взе и я премести от другата страна на масата, като внимаваше да не закачи колата. Разгъна я, опря я на една от напречните греди и я задържа да не мърда, докато Сото се качваше първа. Последва я и двамата се озоваха приведени под ниския таван на импровизиран под от дъски, поставени между гредите.

Бош се огледа за тайни местенца, но на гредите нямаше подходящо място, на което да се скрие пушка или друго оръжие. Канеше се да се откаже, когато Сото го повика да дойде при края на платформата. Бош опря длан в тавана за равновесие.

Сото посочи между две греди към единия метален шкаф. Бош не видя какво му сочи.

— Какво? — попита той.

— Зад шкафа — каза тя. — Закрепен е за две греди, но между тях има пространство.

Права беше. Между гредите имаше повече от трийсет сантиметра празнина, минаваща отвесно покрай носещата конструкция на стената. Другите подобни празнини бяха запълнени с изолация, но тя можеше лесно да се махне зад шкафовете, за да се получи достатъчно голямо скривалище за пушка. Бош не се беше сетил за това, когато се качи да погледне отгоре.

— Трябва да свалим шкафовете — каза той.

Отне им половин час да опразнят шкафовете и Бош — с помощта на инструментите на Бърнард Контрерас — да развие болтовете, закрепващи първия към гредите зад него. Накрая трябваше да връчи на Сото гаечния ключ, а самият той се опитваше да поддържа тежкия метален шкаф.

Качена на стълбата, Сото махна четирите разхлабени болта и тежестта на шкафа се стовари върху Бош. Не можеше да я издържи.

— Пазете се!

Остави шкафа да се плъзне по гредите и да падне с трясък на циментовия под.

— Всички добре ли са?

След като двете отговориха, че им няма нищо, Бош погледна към мястото на стената, където бе шкафът. Наистина между гредите имаше вертикална празнина, дълбока десет сантиметра. В долната част на скривалището беше заковано хоризонтално парче дърво. Вътре нямаше огнестрелно оръжие, а меч в ножница. Бош го взе да го огледа. Беше потънал в прах. Приличаше на самурайски и дългото му острие, останало чисто и блестящо в ножницата, бе леко извито.

Бош опря меча на работната маса и пристъпи към втория шкаф.

Вече имаше опит и му трябваха само десет минути да разхлаби болтовете и Сото да заеме мястото си на стълбата. Този път знаеше какво да очаква и притисна с тежестта си шкафа, за да го плъзне плавно по стената. Още преди да се изправи, чу Сото да обявява, че във второто скривалище има оръжие.

Беше карабина. Бош усети притока на адреналин. Искаше му се да грабне оръжието и да види дали е „Кимбър“, но изчака Сото първо да го снима с телефона си. После Бош извади пушката от скривалището и я задържа пред себе си. Сото се наведе да огледа за надписи.

— Трябват ми очилата — каза Бош.

— Ето! — Сото възбудено посочи лявата страна на пушката. — „Кимбър, модел осемдесет и четири“. Това трябва да е.