Майкл Коннелли - Горящата стая

Сото отново звънеше на номера и държеше слушалката до ухото си, докато продължаваше разговора.

— Честно казано, настоятелността й ме кара да се замисля.

— За какво? Дали бившият кмет е замесен в прострелването на Мерсед ли?

— Не, не това. Прилича ми на изсмукано от пръстите. Но може пък наистина да знае нещо.

— Добре, тогава ти ще попиташ негова чест за това — въз основа на анонимно обаждане. Да видим дали ще си запазиш Медала за храброст след това.

— Знам. Безумно е.

— Не е безумно. Просто е безразсъдно, докато не се появи нещо друго, което да подкрепи подобно твърдение. А не мисля, че това ще стане.

Сото затвори телефона.

— Пак се включи гласова поща.

Бош придърпа стола си до нейния и каза, че иска да смени темата и да обсъдят следващите си ходове. Вече беше задължително да съставят пълни профили на Брусард и Уилман. Използва положението си на старши партньор и избра за себе си Брусард, а на Сото остави Уилман. Каза също, че смята, че е време да идат в Окръжната прокуратура, за да покажат с какво разполагат и какво още е необходимо за повдигането на обвинение. Щеше да се опита да направи това на следващия ден с надеждата да попадне на Джон Люин или друг, за когото ще е сигурен, че става за задачата. Люин винаги търсеше начини да работи със следователите за повдигането на печелившо обвинение. Някои от колегите му на седемнайсетия етаж на Съдебната палата, изглежда, се грижеха повече да търсят причини да не повдигат обвинения.

— Ами Бони Брай? — попита Сото, след като Бош приключи.

— Мисля, че ще трябва да почака — отвърна Бош. — Поне засега. Трябва да използваме инерцията, която натрупахме по случая Мерсед. Освен това трябва да приемем, че Брусард действа против тази инерция. Сто на сто знае, че Мерсед е умрял и че вече разполагаме с куршума. Може вече да ни следи. Така че е най-добре да се посветим изцяло на Мерсед и да действаме бързо.

Сото, изглежда, се разочарова, но прие решението му. Все пак попита:

— Ами ако работя в свободното си време?

Бош се замисли за момент, после каза:

— Никога не бих ти казал да не работиш в свободното си време. Тук наричат подобни неща „случаи хоби“. Но наистина не ми се вижда подходящо за този случай. Знам какво означава той за теб и разбирам, че искаш да продължиш със същото темпо. Да приключиш с откриването на връзката и тъй нататък. Просто искам да съм сигурен, че ще си напълно съсредоточена върху Мерсед.

— Ще бъда, Хари. Обещавам.

— Добре, тогава прави каквото трябва.

По пътя към дома Бош отново зави по Мълхоланд вместо по Удроу Уилсън, за да мине покрай дома на Чарлз Брусард. Не беше сигурен какво се надява да види. Шансовете да зърне заподозрения — а Бош вече бе стигнал до точката да го смята за заподозрян — бяха почти нулеви. Въпреки това нещо привличаше Бош към бетонната крепост, в която Брусард се криеше толкова дълго от публичното разобличаване и закона.

Когато стигна отбивката с панорамния изглед, вече беше тъмно. Според знаците паркът беше затворен от залез до изгрев-слънце, но там имаше паркирани три коли и хората гледаха към огромния килим от светлини в долината. Бош слезе и погледна надясно по хребета. Предният ръб на бетонната къща стърчеше по-далеч от околните къщи и площадката, на която се намираше. Видя светлини в прозорците от пода до тавана, а далеч надолу, на най-долното ниво, имаше осветен басейн с формата на бъбрек. Никъде не се забелязваше човешко присъствие.

Седна на една пейка и започна да се наслаждава на изгледа като другите туристи на площадката. Мислите му обаче бяха насочени към убийствата и хората, които плащат на други, за да премахнат конкурентите и враговете им. Върховните нарцисисти, които си мислят, че светът се върти единствено около тях. Запита се колко ли други такива има сред безбройните светлини, които сияеха към него през леката мъгла.

Чу някакъв властен глас и се обърна. Един рейнджър осветяваше с фенера си лицата на хората и им казваше, че паркът е затворен и трябва да си тръгват, или ще бъдат глобени. Беше арогантен нахалник и носеше широкопола шапка, която подбиваше авторитета му. Когато приближи да разкара Бош, който единствен не побърза да се изнесе, Хари вдигна значката си и заяви, че работи.

— Въпреки това трябва да напуснете — каза рейнджърът. — Паркът е затворен.

Бош прочете името му на табелката на униформата — Бендър.

— Първо, разкарайте светлината от очите ми. Второ, работя по случай, наблюдавам една къща и това е единственото място, от което мога да я видя. След десет минути се махам.