Майкл Коннелли - Горящата стая

Бендър насочи фенера си надолу. Май не беше свикнал да не изпълняват нарежданията му.

— Наистина ли ви карат да носите тези шапки? — попита Бош.

Бендър го изгледа за момент и Бош отвърна на погледа му. На светлините отдолу Бош видя, че слепоочията му пулсират.

— Към тази значка върви ли някакво име?

— Разбира се. Бош. От Убийства и обири. Благодаря, че попитахте.

Зачака. „Той е на ход“.

— Десет минути — каза Бендър. — Ще се върна да проверя.

Бош кимна.

— Карате ме да се чувствам по-добре.

Рейнджърът тръгна към стълбите, водещи към паркинга, а Бош отново насочи вниманието си към бетонната крепост. Забеляза, че светлината на басейна е угасена. Стана и отиде до ръба на площадката. Имаше предпазен парапет, стигащ до бедрата. Бош се опря на него и се надвеси, за да получи още по-добър изглед към имението на Брусард. Извади от джоба си малък бинокъл и погледна през него. Така можеше да вижда през някои от осветените прозорци. Видя дневна с големи абстрактни картини на шестметрови стени и кухня, в която работеше жена. Изглежда, вадеше чинии от съдомиялната машина. Имаше тъмна коса, но не можеше да я разгледа добре. Бош предположи, че е Мария Брусард, жената, чиито брачни провинения бяха сложили началото на всичко.

Телефонът му иззвъня и го стресна. Той се изправи, прибра бинокъла и извади телефона. Беше Вирджиния Скинър.

— Първо, благодаря отново за вечерята снощи — каза тя. — Наистина беше много приятна и се забавлявах.

— Аз също. Трябва да го направим отново.

Последва кратка пауза, след което тя продължи:

— Второ, още ли се интересуваш от Чарлз Брусард?

Бош остана загледан към къщата на Брусард за няколко секунди, преди да отговори.

— Защо питаш?

— Ами, днес беше муден ден и преглеждах натрупалите се по бюрото ми боклуци. Нали се сещаш, комюникета, политически покани и така нататък. Гледах какво мога просто да изхвърля и да поразчистя и попаднах на едно комюнике за мероприятие за набиране на средства за предварителната кампания на Зеяс. Брусард е един от организаторите. Събитието ще се състои утре.

— Утре? В неговата къща ли?

— Не, този път в „Бевърли Хилтън“. Дори пише, че Зеяс ще е там, но трябва да приемем, че ще цъфне само колкото да каже няколко думи.

— Трябва ли ти някакъв билет или покана, за да присъстваш?

— За мен не. Аз съм от медиите. Иначе входът е петстотин долара.

— Ти ще ходиш ли?

— Може би не… освен ако… ако ти ще ходиш, мога да дойда и аз.

Бош се замисли. Утре вечер дъщеря му беше на онази операция с алкохола. Мади не искаше Бош да я излага, като отиде с нея, но планът му беше да е там и да наблюдава тайно. Имаше чувството, че сержантът им няма да е толкова бдителен като него, дори от разстояние.

— От колко часа е?

— От седем, в салон „Мърв Грифин“.

— Сигурно ще съм в района, така че може да намина да го видя. Става ли да ти кажа утре?

— Разбира се. Значи още се интересуваш от него?

— Не мога да говоря за случая. Имаме споразумение, нали помниш?

— Разбира се. Няма да пиша нищо, докато не разрешиш. Значи можеш да ми кажеш всичко и да вярваш, че няма да го използвам.

Бош закрачи към стъпалата. Разговорът изведнъж бе станал неловък с точното й обобщение на сделката, която бяха сключили преди да вечерят. След това не бяха споменали за нея нито веднъж.

— Хари? Чуваш ли ме?

— Да. В момента съм зает с едно нещо. Ще ти се обадя утре и ще ти кажа дали ще ходя на онова чудо.

— Добре, става. Ще се чуем утре.

Бош затвори и прибра телефона. Канеше се да слезе по стълбите към колата, но погледна назад към къщата на Брусард. Този път видя фигура на един от балконите. Върна се до края на площадката и отново извади бинокъла.

На балкона стоеше мъж, облечен в нещо като разтворена роба върху шорти и тениска. В едната му ръка се виждаше смътно пламъче на цигара. Мъжът бе набит и с брада.

И като че ли гледаше право към Бош.

Мади се беше настанила в трапезарията, на мястото, на което Бош обикновено сядаше да работи. Беше отворила лаптопа си и като че ли пишеше нещо за училище.

— Здрасти, хлапе, какво има за вечеря? — попита той.

Наведе се и я целуна по темето.

— Не знам — отвърна тя. — Твой ред е.

— Не, снощи беше твой ред и се прехвърля за днес заради „Храна на колела“.

— Не, системата не работи така. Много е сложно. Просто трябва да знаеш кои дни са твоите и понеделник е твой ден.

Бош знаеше, че тя е права, защото и преди бяха спорили по този въпрос. Беше обаче изнервен от дистанционната конфронтация с мъжа, който според него бе Чарлз Брусард. Бош беше първият, който се беше обърнал и бе тръгнал към колата си.