Майкл Коннелли - Инсценировка

Пластичният хирург затвори папката с покрусен вид. Опита се да я върне на Хари, но той не я взе.

— Вижте, за какво става дума? — умолително попита Шубърт. — Какво общо има това с мен?

— Всичко е започнало с вас, докторе — каза Бош. — С вас, Елис и Лонг.

Очите на лекаря издаваха, че тези две имена са му известни. Издаваха и факта, че е ужасен. Сякаш винаги е знаел, че тази история с Елис и Лонг, каквато и да е тя, не е приключила.

Бош пристъпи напред и най-после взе папката от ръката му. После попита:

— Е, къде може да поговорим?

Шубърт отключи асансьора с електронна карта. Стоманената кабина бавно се издигна. Двамата с Бош мълчаха. Когато вратата се отвори, пресякоха свръхлуксозната приемна и чакалнята с плюшени кресла и кафе-бар. Нямаше никого. Явно всички си бяха тръгнали. Минаха по един коридор и влязоха в личния кабинет на лекаря. Той включи осветлението — намираха се в просторно помещение с диван и фотьойли от едната страна и бюро с компютър от другата. Двете части бяха разделени със сгъваем японски параван. Шубърт тежко се тръшна на кожения стол с висока облегалка зад бюрото и поклати глава като човек, който изведнъж е осъзнал, че устоите на неговия живот, доскоро толкова непоклатими, рухват.

— Просто не мога да повярвам — промълви хирургът и насочи показалец към Бош, сякаш за всичко е виновен той. Хари седна насреща му и остави папката върху матовата повърхност на ултрамодерния алуминиев плот на бюрото.

— Спокойно, докторе — каза той. — Ще оправим положението. Жената на снимката, която не искате да погледнете, е Александра Паркс. Това име говори ли ви нещо?

Шубърт инстинктивно понечи да поклати глава, но после мозъкът му регистрира името.

— Онази жена от Западен Холивуд ли? — попита пластичният хирург. — Която работеше в общината? Нали бяха заловили убиеца? Някакъв чернокож гангстер.

На Бош му се стори любопитно, че лекарят описва Фостър от гледна точка на расовата му принадлежност, като че ли тя имаше причинно-следствена връзка с престъплението. Това му даде известна представа за човека, когото през следващите пет минути трябваше да убеди да му се изповяда.

— Е, заловили са не когото трябва — отвърна той. — А истинските виновници още са на свобода.

— Онези двама мъже ли имате предвид? Двете лосанджелиски ченгета?

— Точно така. И трябва да разбера какво знаете за тях, за да можем да ги спрем.

— Нищо не знам.

— Напротив, знаете.

— Не мога да се забъркам в това. В моя бранш репутацията е всичко. Аз…

— Репутацията няма да ви е от особено голяма полза, ако сте мъртъв, а ние имаме сериозни основания да смятаме, че сте в техния списък.

— Невъзможно! Аз им плащам и пак ще им платя в края на идния месец. Те го знаят. Защо им е да…

Шубърт осъзна, че в паниката и страха си вече се е издал.

Бош кимна.

— Тъкмо за това трябва да поговорим. Помогнете ни да сложим край на всичко това. Ще го направим тихо и кротко. Доколкото е възможно, ще се опитам да не ви замесвам. Трябва ми вашата информация, не вие.

Сега беше ред на Шубърт да кимне, не толкова на Бош, колкото в признание, че моментът, от който отдавна е изпитвал ужас, най-после е настъпил.

— Добре, чудесно — продължи Хари. — Но преди да започнем, искам да се чуя с партньора си и да му съобщя къде съм. От съображения за безопасност.

— Не трябва ли винаги да сте с партньора си?

Бош извади джиесема си и въведе паролата.

— При идеални обстоятелства, да. Обаче при такова разследване вършим повече работа, ако действаме поотделно. Поддържаме инерцията.

Хари си погледна часовника и се престори, че набира номер, докато всъщност отвори звукозаписното приложение и го стартира. После вдигна телефона до ухото си, сякаш очакваше отсреща да отговорят. След като изчака няколко секунди, остави съобщение:

— Здрасти, Хари съм. Сега в пет и четирийсет и пет и съм с доктор Шубърт в неговия кабинет. Ще проведа разговора тук. Той е готов да ми съдейства. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо, с което не мога да се справя. До скоро.

Приключил с гласовата поща, Бош имитира прекъсване на връзката и остави джиесема върху папката на бюрото, като в същото време се наведе напред, за да извади бележника от задния си джоб. После заотупва джобовете на сакото си в търсене на химикалка. След като не намери, се пресегна към пълната с химикалки и моливи чаша на бюрото.

— Нали може да взема нещо за писане, за да си водя бележки?

— Вижте, аз не съм казал точно, че ще ви съдействам — заяви Шубърт. — Вие ме изнудвате. Ако кажете на някого, че ще го убият, той, естествено, е готов да разговаря с вас, за да разбере за какво става дума.