Майкл Коннелли - Инсценировка

Да, двойките бяха полудели и Бош трябваше да разнищи всичко това. Позвъни на Холър и го събуди.

— Какво се е случило? — попита адвокатът.

— Нищо — отвърна Хари. — Имам въпрос. За твоето шофиране в нетрезво състояние. Ти каза, че те спрели двама цивилни.

— Точно така. Направиха ми засада. Какъв е въпросът?

— Те от Нравствения отдел ли бяха?

— Може и да са били.

— Как се казваха?

— Не знам. Предадоха ме на патрулна двойка.

— Имената им няма ли ги в рапорта за задържането ти?

— Може и да ги има, ама още не съм го получил.

— Мамка му.

— Защо ми звъниш по това време и ме разпитваш за ония копелета?

— Не съм сигурен. Когато науча повече, ще ти се обадя пак.

— Гледай да е утре. Сега спя.

Бош затвори и започна да почуква с джиесема по брадичката си; обмисляше какво да направи, за да отговори на въпроса, който преди малко беше задал на Холър. Знаеше, че може отново да се обърне към Лусия Сото, ала също така знаеше, че търсенето на рапорта за задържането в архива ще остави дигитални отпечатъци. Нямаше право да я излага на такава опасност. Трябваше да измисли друг начин.

Минаха покрай „Нелсън Грант & Сънс“ на Сънсет Плаза. До тротоара пред бижутерийния магазин се бяха събрали бусове на различни медии. Хари видя репортери и видеооператори, които се бореха за по-предна позиция и се готвеха за репортажи на живо по новините в единайсет. Зад тях в самия магазин светеха преносими прожектори. Дванайсет часа след убийството криминалистите продължаваха да работят на местопрестъплението. На входа пазеха двама помощник-шерифи.

— Тук се е случило нещо лошо — каза Марко.

— Да — потвърди Бош. — Нещо много лошо.

Влязоха в Бевърли Хилс, завиха по Кемдън Авеню и се спуснаха към равнинната част, около два и половина квадратни километра между Сънсет и Санта Моника Булевард, един от най-богатите жилищни квартали в цяла Калифорния. Ветрецът в прохладната свежа нощ поклащаше клоните на палмите от двете страни на улиците. Колата направи още един завой и безшумно спря до тротоара на Елевадо. Джордж Шубърт живееше в голяма къща в испански стил, която обхващаше два парцела и се издигаше зад обширна морава, осветена от лампи, монтирани на палмите. Тревата беше идеално окосена и изглеждаше непокътната от свирепата калифорнийска суша. Моравите в Бевърли Хилс някак си винаги успяваха да се запазят зелени по време на воден режим.

Хари не понечи да слезе, просто седеше и наблюдаваше къщата през страничния прозорец. Накрая Марко наруши мълчанието.

— Слизате ли тук?

— Не, само гледам.

— Какво търсите?

— Нищо. Никой. Само гледам.

Няколко прозореца в къщата светеха и когато спусна прозореца, на Бош му се стори, че чува музика. Продължи да седи в колата. Като се оставеха светлината и музиката, вътре не се забелязваше никакво движение. Той си погледна часовника. 23.00. Прекалено късно, за да зададе въпросите си на Шубърт.

— Да не сте частник? — попита Марко.

Бош откъсна очи от къщата и го погледна.

— Моля?

— Нали знаете, частник — повтори мъжът. — Наблюдавате хора и разследвате?

Хари го разбра.

— Частен детектив, искате да кажете. Да, частен детектив съм.

— Частен детектив. Яко, а?

Бош сви рамене и отново завъртя глава към къщата. Сега светещите прозорци бяха по-малко. Той беше сигурен, че светлината някъде е угаснала, ала не помнеше в коя от стаите по-рано е светело.

— Е, оставаме ли тук? — пак се обади Марко.

Този път Хари не се обърна към него и продължи да наблюдава сградата.

— Нали ти плащат, когато се налага да чакаш?

— Да, плащат ми.

— Добре, тогава хайде да останем тука за малко, да видим какво се случва.

— Опасна е, нали, тая работа? Ако е опасна, трябва да ми се плати нещо отгоре.

— Не, не е опасна. Просто си седим тука и наблюдаваме една къща.

— Колко ви се плаща да наблюдавате къща?

— Всъщност николко.

— Тогава тая работа не е много добра за вас.

— Сериозно?

Бош хвана дръжката на вратата, но още се колебаеше. Не защото беше късно, а защото не му допадаше идеята да почука на вратата, без да знае какво да попита особено нов свидетел. Понякога имаш само един шанс със свидетеля и неподготвеността може да ти навреди. Затова щеше да изчака.

— Добре, Марко, вече можем да тръгваме.

— Накъде сега?

— Към летището.

— Нямате куфар.

— Просто трябва да наема кола.

— Няма нужда от кола. Аз ще ви карам.

— Не и там, където трябва да отида.