Майкл Коннелли - Инсценировка

СПП беше вътрешната Система за проследяване на престъпления в ЛАПУ, в която Сото можеше да влезе от собствения си компютър. Но за тази цел трябваше да използва личната си парола.

— Не, не влизай в СПП — каза той. — Нямам представа докъде ще доведе тази история и затова за всеки случай не оставяй дигитални следи.

— Добре, ясно. Нещо Друго?

— Не знам дали ще го пише в журнала, обаче жертвата е мъжка проститутка. Може да е описан като „траверс“, „драг кралица“ или нещо от този род. Уличното му име е Синди. Това е цялата ми информация.

В епохата на електронно събиране и съхранение на данни ЛАПУ все още пазеше традицията на вписване на всяко убийство в подвързан с кожа журнал. Тези журнали добросъвестно се водеха от 9 септември 1899 г., когато някой си Саймън Кристънсън бил открит мъртъв на железопътен мост в центъра на града — първото документирано убийство в историята на Лосанджелиското полицейско управление. Тогавашните детективи стигнали до заключението, че Кристънсън е бил пребит до смърт и оставен върху релсите, така че влакът да прегази трупа, за да прилича на самоубийство. Въпреки че опитът за заблуда бил несполучлив, така и никой не бил привлечен под отговорност за убийството.

Когато работеше в СГУ, Бош редовно преглеждаше журналите. Нещо като хоби — да чете онези един-два абзаца за всяко документирано убийство. Така беше запомнил името на Кристънсън. Не защото бе първото убийство, а защото освен че беше първо, убиецът така и не бил разкрит. Все го измъчваше мисълта, че Саймън Кристънсън не си е получил заслуженото.

— Какво да кажа на капитана? — попита го Сото. — Сигурно ще ме пита защо се занимавам с този случай.

Бош очакваше този въпрос.

— Не му казвай, че се интересуваш от конкретен случай. Вземи последния журнал и му кажи, че просто искаш да си в течение на нещата. Много хора преглеждат журналите. Самият аз съм ги прочел всичките поне по веднъж.

— Добре, ясно. Само ще си взема кафе и веднага ще се заема.

— Благодаря, Лусия.

Бош затвори и се замисли за следващите си стъпки. Ако Лусия откриеше записа, той щеше да има отправна точка в случая с убийството на Синди. Може би щеше да е в състояние да определи дали има връзка с Лекси Паркс и дали алибито на Дей’Куан Фостър е истинско.

Докато Хари чакаше Сото да му се обади, дъщеря му излезе от спалнята си, облечена за училище, с преметната през рамо раница.

— Здрасти — каза Мади. — Закъснявам.

И взе ключовете за колата си от масичката до входната врата. Бош стана от масата в трапезарията и я последва.

— Пак ли няма да ядеш?

— Нямам време — в движение отвърна момичето.

— Мади, започвам да се безпокоя.

— Недей. Безпокой се за онзи убиец, за когото работиш.

— О, я стига, Мадс. Не прави драми. Ако наистина е убиец, няма да му се размине. Повярвай ми.

— Добре. Чао.

Тя излезе и остави вратата шумно да се затръшне зад нея. Бош просто остана на мястото си.

След един час чакане Сото да позвъни Хари започна да се опасява, че когато бившата му партньорка е отишла в кабинета на началник-отдела, за да прегледа журнала за убийствата, нещо се е объркало. Нервно крачеше назад-напред, като се чудеше дали да не й се обади, ала знаеше, че ако улучи неподходящ момент — например, ако капитанът я е хванал натясно, — може да влоши нещата още повече. А и дори Сото да бе в затруднение, Бош не можеше да й помогне с нищо. Вече беше аутсайдер.

След още двайсет минути джиесемът му най-после иззвъня и той видя на дисплея, че Сото се обажда от телефона на бюрото си. Очакваше тя да се свърже с него от мобилния си и да е извън сградата или поне в някоя от кабините в дамската тоалетна.

— Лусия?

— Здрасти, Хари. Намерих ти някаква информация.

— Виждам, че си на бюрото си. Къде е Акото?

— А, сигурно пак пише донос или нещо подобно. Появи се и после тайнствено изчезна, без да каже нищо. Вечно го прави.

— Е, така поне не ти виси на главата. Значи успя да прегледаш журнала, така ли?

Бош седна на масата в трапезарията, отвори бележника си, взе химикалка и се приготви да записва.

— Да, и съм почти сигурна, че открих твоя случай.

— Имаше ли проблеми с капитана?

— Не, казах му каквото ти ме посъветва и той ме остави на мира. Нямаше проблеми. За да се застраховам, взех и другите журнали. Първият започва от хиляда осемстотин деветдесет и девета.

— Саймън Кристънсън.

— Божичко, как си го запомнил?

— Не знам. Просто го помня. Бил убит на един мост и никой не бил привлечен под отговорност за убийството.