Майкл Коннелли - Инсценировка

— Така или иначе, вече го знаеш. Е, с мен ли си, или не?

Бош смяташе, че ще умре скоро. Нямаше здравословни проблеми, които да го карат да си мисли така. Дори беше в добра форма за човек на неговата възраст. Преди години бе разследвал едно убийство, свързано с кражба на радиоактивен материал. Тогава се бе изложил на облъчване и го лекуваха. Отначало му правеха рентгенови снимки на гърдите два пъти годишно, а напоследък — само по веднъж, и всичко изглеждаше наред. Не се дължеше на това, нито на каквото и да било друго в работата, която бе вършил в продължение на повече от три десетилетия.

Причината да смята така беше дъщеря му. Бош бе „късен баща“. Научи, че има дете, когато Мади беше почти четиригодишна, а я взе при себе си на тринайсет. Оттогава бяха изтекли само пет години, но Хари вече вярваше, че родителите не виждат децата си само такива, каквито са, а и каквито се надяват да са в бъдеще. Щастливи, удовлетворени, спокойни. Когато Мади заживя при него, той не започна веднага да я вижда такава, но заслужи това право съвсем скоро. Нощем затваряше очи и я виждаше пораснала: красива и самоуверена, щастлива и изцерена. Без страх в душата.

Мина време и дъщеря му достигна възрастта на младата жена от въображението му. Ала въображението му не стигаше по-надалеч. В него тя не ставаше по-възрастна и според Бош това се дължеше на факта, че единият от двамата няма да е на този свят. Не искаше Мади да си отиде и затова си мислеше, че няма да го има самия него.

Когато се прибра, реши, че трябва да разкаже на дъщеря си какво прави, но видя, че вратата на спалнята й е затворена. Прати й есемес, в който я молеше да излезе да поговорят.

Тя се появи вече по пижама.

— Добре ли си? — попита Хари.

— Разбира се. Защо?

— Не знам. Май се готвиш да спиш.

— Тъкмо се преоблякох. Лягам си рано, за да си наваксам сън.

— Моля?

— Нали разбираш, нещо като зимен сън. Едва ли ще спя достатъчно на екскурзията.

— Събра ли си вече багажа?

— Останаха ми още няколко неща. Е, какво има?

— Ще вечеряш ли?

— Не, опитвам се да живея здравословно.

Това означаваше, че сигурно се е погледнала в огледалото и тъй като е видяла нещо, което не забелязва никой друг, е решила да отслабва.

— Пропускането на хранене не е здравословно, Мади — сгълча я Бош.

— Тъкмо ти ли го казваш?! Колко пъти си забравял да се храниш по време на разследване?!

— Понеже или е нямало къде да ям, или не съм имал време.

Тя направи типичната си физиономия, с която му даваше да разбере, че разговорът е приключен.

— Просто ме остави да правя както си знам, тате. Това ли е всичко?

Хари се намръщи.

— Ами… не. Исках да ти разкажа с какво се занимавам, обаче мога да го направя и друг път.

— А, не, разкажи ми — подкани го Мади, зарадвана, че повече няма да обсъждат начина и на хранене.

— Добре — каза Бош. — Спомняш ли си, че преди доста време приказвахме за моята работа? Че смятам онова, което върша, разследването на убийства, за нещо като призвание и че никога не бих могъл да работя за адвокат като чичо ти?

— Да, естествено — потвърди дъщеря му. — Защо?

Той се поколеба, после реши да говори направо.

— Е, исках да ти кажа, че Мики се обърна към мен по повод на едно дело. За убийство. Сигурен е, че клиентът му е невинен и са го накиснали.

Направи пауза, но Мади мълчеше.

— Та чичо ти ме помоли да се заема със случая — продължи той. — Нали разбираш, да потърся доказателства, че са го накиснали. И аз… приех.

Момичето дълго се взира в него.

— Кой е убитият? — попита накрая.

— Една жена. Било е адски жестоко, ужасно.

— Ти казваше, че никога не би могъл да направиш такова нещо.

— Знам, но в този случай си помислих, че ако клиентът на Мики наистина не го е извършил, истинският убиец е на свобода. И това ме измъчва — че такъв човек може да е свободен в същия свят, в който си ти и всички останали. Затова днес отговорих на чичо ти, че ще поема случая. И просто сметнах, че трябва да знаеш.

Тя кимна и откъсна очите си от неговите. Това го нарани повече от следващите и думи.

— Той в затвора ли е?

— Да. Вече от два месеца.

— Тогава е възможно и обратното — с твоя помощ един много лош човек да излезе на свобода в същия свят, в който съм аз и всички останали.

— Не, Мадс, няма да го допусна.

— Но как ще знаеш със сигурност?

— Нищо не може да се знае със сигурност.

Отговорът му я накара да поклати глава.

— Ще си лягам.

И тръгна към стаята си.