Майкл Коннелли - Инсценировка

Съставеният въз основа на детайлите от местопрестъплението психологически профил на убиеца в крайна сметка беше отклонил разследването от личния и професионалния живот на жертвата. Профилът бе разработен от Психологическия отдел на Шерифското управление и предполагаше, че извършителят е психопат, задоволил с убийството комплекс от психически потребности. „А стига бе!“ — помисли Бош, когато прочете този извод.

В профила се посочваше, че убиецът най-вероятно е бил непознат на Паркс и тя може да е пресякла пътя му както съвсем наскоро, така и много отдавна. Тъй като била публична личност и редовно се явявала по обществената кабелна телевизия на Западен Холивуд и участвала в обществени мероприятия, кръгът от възможности бил още по-широк. Можело престъпникът просто да я е видял по новините или на излъчвано по телевизията заседание на общинския съвет. Можело да са се засекли навсякъде.

Убийството изглеждало едновременно и грижливо подготвено, и необмислено от гледна точка на „излишното“ насилие и оставения ДНК материал. Друг детайл от местопрестъплението, взет предвид в профила, бе фактът, че жертвата не била завързана: това означавало, че не е имало нужда извършителят да го прави, за да я надвие. Освен това съпругът и я открил с възглавница върху лицето — възглавницата скривала ужасните последици от фаталния побой и евентуално предполагала, че престъпникът е изпитвал угризения.

Тъй като Винсънт Харик служел в правоохранителните органи, в дома им били взети мерки за сигурност — имало алармена система и ключалки на всички врати. Убиецът проникнал през кабинета, като свалил комарника, опрял го на задната стена на къщата и разбил ключалката на прозореца. Жертвата явно не била задействала алармената система. По думите на мъжа й тя рядко го правела, макар той постоянно да я молел да я включва, когато бил нощна смяна и Паркс оставала сама вкъщи.

Всичко това и други подробности характеризирали извършителя като находчив и упорит като хищник. Вечерта на убийството Паркс се отбила в супермаркета „Павилиънс“ на Санта Моника Булевард. Детективите няколко дни преглеждали видеозаписите от охранителните камери в магазина и търговската зона, в която се намираше той, с надеждата да открият кога са се засекли жертвата и хищникът. В супермаркета Паркс срещнала и поздравила неколцина свои познати и колеги. Всички те обаче били проверени и невинността им била потвърдена или като доброволно дали ДНК материал за сравнение, или по други начини.

В крайна сметка това се бе оказало загуба на време, ала така или иначе бе трябвало да се свърши. След като се запозна с първите осемдесет страници от „Хронологията“, Бош се убеди, че Ласло Корнел и Тара Шмит са провели изключително изчерпателно разследване, под каквото с гордост би сложил името си и самият той.

Само че всичко било напразно. Поне до двайсет и седмия ден от следствието, когато получили писмо от калифорнийското министерство на правосъдието, информиращо ги, че пратената от тях в щатската база данни ДНК проба принадлежи на осъждания Дей’Куан Фостър.

Дотогава нито Корнел, нито Шмит не се били натъквали на Дей’Куан Фостър във връзка с Паркс или който и да е друг случай. Започнали да се подготвят за момента, когато щели да се срещнат с него. Поставили го под денонощно наблюдение, за да видят дали няма да извърши действия, които имат отношение към тяхното разследване, или да застраши друга жена. Междувременно го проучили и следствието продължило в най-строга секретност, за да не изтече никаква информация до медиите или съпруга на жертвата.

Единайсет дни след ДНК съвпадението двамата детективи влезли в ателието на Фостър. Той бил сам — току-що бил приключил урок за основните цветове в изобразителното изкуство с малка група деца. Лаймърт Парк се намираше на територията на града, затова с Корнел и Шмит имало двама униформени полицаи от Звеното за борба с бандитизма в Южното бюро на ЛАПУ. Детективите предложили на Фостър да отиде с тях до отдел „Убийства“, където щели да му зададат някои въпроси.

Дей’Куан Фостър се съгласил.

Бош вдигна поглед и установи, че се е увлякъл и не е забелязал кога е започнал и свършил обедният прилив на клиенти. Сметката му лежеше в ъгъла на масата. Засрамен, че е заемал мястото през пиковия час, той остави трийсет долара върху десетдоларовата сметка, събра документите и си тръгна. На паркинга завари глоба под чистачката на джипа си. Беше заредил брояча за два часа и излизаше от ресторанта с половин час закъснение. Изруга късмета си, измъкна фиша и го пъхна в джоба си. Когато се движеше със служебна кола — когато работеше в Управлението, — не му се налагаше да мисли за глоби за неправилно паркиране. Поредното напомняне за промяната в живота му през последната половин година. Преди се чувстваше като аутсайдер, временно допуснат до светая светих. Отсега нататък щеше да е истински аутсайдер.