Долорес Редондо - Невидимият пазител

— Чанчигори — уточни Амая, — типична е за региона.

— Върху тялото на Карла Уарте не е намерена курабийка. Въпреки това, съгласно вашите нареждания, госпожо инспектор, изследвахме дрехите и открихме следи от захар и брашно, подобни на онези от сладката, открита върху тялото на Аиноа Елисасу.

— Може момичето да я е яло за десерт и върху дрехите му да са останали трохи — каза Йонан.

— Не и у тях, вече проверих — обади се Монтес.

— Не е достатъчно, за да ги свържем — каза Амая и ядосано хвърли писалката си върху масата.

— Мисля, че имаме нещо за вас, госпожо инспектор — каза Сан Мартин, смигвайки на своя асистент.

— Какво още чакате, доктор Сан Мартин? — попита Амая, ставайки на крака.

— Мен — отговори началникът на полицията, влизайки в залата. — Моля ви, не ставайте. Доктор Сан Мартин, кажете онова, което споделихте с мен.

Асистентът на съдебния лекар закачи на таблото графика с няколко цветни колони и цифрови скали, очевидно сравнителен анализ. Сан Мартин се изправи и заговори с гласа на човек, свикнал да не му възразяват.

— Проведените анализи потвърждават, че кордите, използвани при двете престъпления, са идентични. Макар заключението все още да не е категорично. Става дума за найлонов канап, с широка употреба в животновъдството, строителството, търговията на едро. Местно производство е и се продава в железарии и в големите хипермаркети — той направи драматична пауза, усмихна се и продължи, поглеждайки първо началника, а след това Амая. — Категоричен е обаче фактът, че двете парчета са с еднакви краища и произлизат от една и съща ролка — завърши той, докато показваше две снимки с висока резолюция, на които се виждаха две парчета от една и съща нишка, срязани точно по средата. Амая седна бавно, без да откъсва очи от снимките.

— Имаме си сериен убиец — прошепна тя.

Вълна от сдържано въодушевление премина през залата. Нарастващият шепот секна изведнъж, когато началникът взе думата.

— Инспектор Саласар, вие казахте, че сте от Елисондо, нали?

— Да, господине, цялото ми семейство живее там.

— Мисля, че познаването на района и някои специфики на случая, добавени към добрата ви подготовка и опит, ви правят подходяща за ръководител на разследването. Освен това престоят ви във ФБР в Куонтико може да ни бъде от голяма полза. Изглежда, имаме сериен убиец, а там сте работили задълбочено с най-добрите в тази област… Методи, психологически профили, предистория… Накратко, вие поемате случая. Ще получите цялото съдействие, което ви е нужно, както тук, така и в Елисондо.

Началникът махна за довиждане и излезе от залата.

— Честито, шефке — каза Йонан, протягайки ръка с широка усмивка.

— Поздравления, инспектор Саласар — каза Сан Мартин.

Амая не можа да не усети омразата, с която Монтес безмълвно я гледаше, докато останалите полицаи идваха да я поздравят. Успя все пак да се измъкне от потупванията по рамото.

— Заминаваме за Елисондо утре сутринта, искам да присъствам на опелото и на погребението на Аиноа Елисасу. Както разбрахте, там имам роднини, така че сигурно ще остана. Вие — каза тя, обръщайки се към екипа си, — може да пътувате всеки ден, докато приключи разследването, разстоянието е само петдесет километра и пътят е добър.

Преди да излезе, Монтес се приближи до нея и каза леко презрително:

— Не разбрах само едно. Трябва ли да ви наричам „шефке“?

— Фермин, не ставай смешен, това е нещо временно и…

— Не се насилвайте, шефке. Чух началника, ще получите цялото ми съдействие — каза той, после козирува с насмешка и излезе от залата.

Амая крачеше разсеяно през старата част на Памплона на път към къщи — живееше в стара реставрирана сграда на централната улица „Меркадерес“. През трийсетте години на партера бе имало работилница за чадъри „Исагире“ и там все още стоеше старата рекламна табела „Качество и престиж в ръцете ви“. Джеймс твърдеше, че е избрал къщата главно заради пространството и светлото ателие, идеални за работата му на скулптор, но Амая знаеше, че причината, която бе накарала мъжа й да купи тази къща в самия център на надбягването с бикове, бе същата, която го бе довела в Памплона. Като хиляди други американци, и той изпитваше непреодолима страст към фестивала „Сан Фермин“, Хемингуей и този град; страст, която тя намираше за почти детинска, а той й се отдаваше всяка следваща година, когато дойдеше време за празника. За нейно облекчение Джеймс не участваше в надбягването, но извървяваше ежедневно осемстотин и петдесетте метра път от хълма Санто Доминго до площада, запомняйки всеки завой, всяко препятствие, всяко паве. Амая искрено се забавляваше, като го гледаше как всяка година грейва с наближаването на празника, как вади от шкафа белите си дрехи и упорито твърди, че трябва да си купи ново червено шалче, въпреки че вече имаше над сто. Когато се запознаха, той бе вече от няколко години в Памплона; живееше в хубав апартамент в центъра и държеше под наем работно ателие близо до общината. Когато решиха да се оженят, Джеймс я заведе да види къщата на „Меркадерес“ и тя й се стори чудесна, макар и твърде голяма и скъпа. Това не бе проблем за Джеймс, който още тогава започваше да се радва на сериозен престиж в артистичния свят, а и произлизаше от богато семейство на производители на работни облекла в САЩ. Купиха къщата, Джеймс разположи ателието си в старата работилница и двамата си обещаха да я напълнят с деца, когато повишат Амая до инспектор в отдел „Убийства“.