Долорес Редондо - Невидимият пазител

Амая забеляза леля Енграси, хваната под ръка за Рос, и се запита къде ли бе онзи безделник зет й. Предположи, че сигурно още се излежава в леглото. Фреди не бе свършил нищо смислено през целия си живот — изгубил баща си едва петгодишен, той бе израснал под задушаващите грижи на невротичната си майка и на тумба възрастни лели, които го бяха превърнали в непрокопсаник. На последната Бъдни вечер не бе благоволил дори да хапне с тях. Сестра й Рос не бе вкусила и залък, докато гледаше с пепеляво лице към вратата и за пореден път набираше телефона му, който бе изключен. Въпреки че всички се бяха постарали да не придават важност на случката, Флора не пропусна да каже какво й е мнението за този нещастник и накрая логично се сдърпаха. Рос си тръгна по средата на вечерята, а Флора и безропотният Виктор я последваха веднага след десерта. Оттогава отношенията им съвсем се бяха влошили. Амая изчака да се изредят всички желаещи да поднесат съболезнования на родителите и се приближи до изкопа, току-що покрит от гробарите със сива мраморна плоча, все още без името на Аиноа.

— Амая!

Зърна в далечината Виктор, който си проправяше път сред опечалените, излизащи на рояци след родителите на момичето. Познаваше го от дете, откакто бе започнал да ходи с Флора, и макар да бяха разделени от две години, винаги щеше да си остане нейният зет.

— Здравей, Амая, как си?

— Добре, при дадените обстоятелства.

— А, разбира се — отвърна той, поглеждайки съкрушено към гроба, — но въпреки това се радвам да те видя.

— Аз също. Сам ли дойде?

— Не, със сестра ти.

— Не ви видях.

— Ние те видяхме…

— А Флора?

— Нали я знаеш… тръгна си, не го приемай лично.

По покритата с чакъл пътека се зададоха леля Енграси и Рос. Виктор ги поздрави сърдечно и излезе от гробището, като на изхода се обърна да им помаха.

— Не знам как я търпи — отбеляза Рос.

— Вече не я търпи, нали се разделиха — каза Амая.

— Де да бяха. Още го върти на малкия си пръст. Иска й се хем така, хем онака.

— Хм, този израз добре описва Флора — намеси се леля Енграси.

— После ще ви разказвам, първо ще отида да я видя.

Основана през 1865 година, „Мантекадас [2] Вид четвъртити курабии с масло и свинска мас. — Б. р. Саласар“ бе една от най-старите сладкарски фабрики в Навара. Шест поколения от фамилията Саласар бяха минали през нея, макар че Флора бе тази, която, поемайки щафетата от родителите им, бе успяла да внесе необходимия импулс, за да поддържа този бизнес в настоящата епоха. Оригиналната табела, вградена във фасадата от мрамор, бе още там, а широките дървени капаци бяха заменени от дебели затъмнени стъкла, през които не се виждаше нищо. Амая обиколи сградата и стигна до склада, който преди винаги стоеше отворен, когато работеха. Почука на вратата. На влизане видя групичка работници, които опаковаха сладки и си бъбреха. Позна неколцина, поздрави ги и се насочи към кабинета на Флора, вдишвайки сладникавия аромат на захар, брашно и разтопено масло, който дълги години бе представлявал част от нея, пропивайки дрехите и косата й като генетичен отпечатък. Родителите им бяха предвестниците на промяната, но докрай я бе довела Флора с твърдата си ръка. Амая видя, че сестра й бе сменила всички фурни, с изключение на тази на дърва, и че старите мраморни маси, на които баща й месеше тестото, сега бяха от инокс. Диспенсерите бяха с педал, а отделните зони бяха разделени с безупречно чисти стъкла — ако не беше натрапчивият мирис на захарен сироп, помещението щеше да напомня повече на операционна, отколкото на сладкарски цех. За сметка на това кабинетът на Флора се оказа изненада. Бюрото от дъб, заело единия му ъгъл, бе единствената мебел, типична за офис. Голяма кухня в битов стил с дървен плот и огнище изпълняваше ролята на приемна; широк диван на цветя и модерна кафе машина завършваха картината, създавайки наистина уютна атмосфера. Флора приготвяше кафе, подреждайки чаши и чинийки, сякаш щеше да посреща гости.

— Чаках те — каза тя, без да се обръща, като чу, че се отваря вратата.

— Явно само тук можеш да чакаш, изхвърча като стрела от гробището.

— Нямам време за губене, сестра ми, трябва да работя.

— Всички сме така, Флора.

— Не всички, малката, някои работим повече от други. Обзалагам се, че Рос, или по-точно казано Росаура, както държи да я наричат сега, има време в излишък.

— Не разбирам какво намекваш — каза Амая, едновременно учудена и раздразнена от пренебрежителния тон, с който говореше голямата й сестра.