Долорес Редондо - Невидимият пазител

— Все някой трябва да го прави — отсъди тя.

— Затова съм тук, Флора, за да заловя онзи или онези, които са го извършили, и да се върне спокойствието в Елисондо.

Флора я изгледа втренчено и направи скептична физиономия.

— Ако ти си най-доброто, което Окръжната полиция е успяла да изпрати, господ да ни е на помощ.

За разлика от случващото се с Росаура, опитите на Флора да я засегне не й влияеха по никакъв начин. През трите години, прекарани в полицейската академия, където бе заобиколена от мъже и бе първата жена, повишена в ранг инспектор в отдел „Убийства“, бе отнесла достатъчно шеги и подигравки от хората, които бе надминала, за да успее да закали уменията и самочувствието си. Нападките на Флора щяха да й бъдат даже смешни, ако не ставаше въпрос за сестра й, но я смущаваше фактът, че тя наистина бе много лош човек. Всеки жест, всяка дума, която излизаше от устата й, имаха за цел да наранят и причинят възможно най-голяма болка. Забелязваше начина, по който присвива уста в недоволна гримаса, когато отвръщаше на провокациите й с търпение, както и насмешливия тон, който използваше, сякаш говореше на непокорно и разглезено дете. Тъкмо щеше да й отговори, когато мобилният й звънна.

— Шефке, снимките и видеото от гробищата са готови — каза Йонан.

Амая си погледна часовника.

— Чудесно. Тръгвам, след десет минути съм там. Съберете всички колеги. — Инспекторката затвори и каза на Флора с усмивка: — Сестра ми, трябва да тръгвам. Виждаш, че имат нужда от мен, въпреки моята некадърност.

Флора понечи да отвърне нещо, но после се отказа и замълча.

— Каква е тази физиономия? — усмихна се Амая. — Не тъгувай, утре ще се върна. Искам да те питам нещо, а и да изпия още едно от чудесните ти кафета.

На излизане от фабриката за малко да се сблъска с Виктор, който пристигаше с огромен букет червени рози.

— Благодаря ти, зетко, но нямаше нужда — възкликна Амая през смях.

— Здравей, Амая, за Флора са. Днес имаме годишнина от сватбата, двайсет и две години — каза той, усмихвайки се на свой ред.

Амая замълча. Флора и Виктор бяха разделени от две години и въпреки че не бяха разведени, тя бе останала в семейната им къща, а той се бе пренесъл в живописната ферма, която семейството му притежаваше извън града. Виктор усети объркването й.

— Знам какво си мислиш, но с Флора още сме женени — аз, понеже още я обичам, а тя, понеже не вярва в развода. Пет пари не давам за причината, но още има надежда, нали?

Амая го докосна по ръката, с която стискаше букета.

— Разбира се, зетко, пожелавам ти късмет.

Той се усмихна.

— Със сестра ти ще ми трябва.

Подобно на управленията в Памплона и Тудела, новият полицейски участък в Елисондо бе заложил на модерен дизайн, избягвайки типичната за града и долината архитектура. Стените от кремав камък и дебелите стъкла, разположението на двата правоъгълни етажа, от които вторият изпъкваше над първия като обърнато стъпало, придавайки му донякъде вид на самолетоносач, завършваха облика на тази наистина забележителна сграда. Няколко паркирани патрулни коли, камерите за видеонаблюдение и огледалните стъкла издаваха полицейската дейност. По време на краткото й посещение в кабинета на началника отново се повториха думите за подкрепа и съдействие, които бе чула от него предния ден, както и обещанието да й окажат цялата помощ, от която би имала нужда. Снимките с висока резолюция не разкриха нищо, което да бяха пропуснали на гробището. Погребението бе многолюдно — нещо обичайно в такива случаи. Бяха дошли цели семейства, много хора, които Аиноа бе познавала от малка, сред които видя и някои свои съученици и стари приятелки от гимназията. Присъстваха всички учители и директорката на училището, няколко общински съветници, съучениците от нейния клас, а приятелките й образуваха хор от разплакани момичета, които се прегръщаха едно друго. Но нищо повече — нито престъпници, нито педофили, нито издирвани заподозрени, нито дори един самотен мъж, загърнат в черен шлифер, който да се облизва, а острите му кучешки зъби да проблясват на светлината. Захвърли разочаровано купчината снимки на масата, мислейки си колко често се случваше работата да е така отчайваща и безнадеждна.

— Родителите на Карла Уарте не са присъствали нито на опелото, нито на погребението, нямало ги е по-късно и в дома на Аиноа — отбеляза Монтес.

— Това странно ли е? — попита Ириарте.

— Любопитно е. Макар и само по физиономия, семействата са се познавали, а като се имат предвид и обстоятелствата около смъртта на двете…