Долорес Редондо - Невидимият пазител

Говориха за разни несъществени неща на вечеря и си легнаха рано. Възхищаваше се на способността на Джеймс да се изключва от ежедневните проблеми и да заспива веднага щом се пъхне в леглото. На нея винаги й трябваше много време, докато се отпусне достатъчно, за да заспи — понякога четеше в продължение на часове, преди да задреме, и се будеше по няколко пъти на нощ от най-малкия шум. В годината, в която получи повишението, й се бяха струпали такова напрежение и нерви през деня, че вечер изпадаше в дълбок и безпаметен сън; будеше се два-три часа по-късно, схваната и с болки в гърба, от които после не можеше да мигне. С времето напрежението бе понамаляло, но сънят й бе все така неспокоен. Имаше навик да оставя една лампа на стълбите да свети, за да може да се ориентира по приглушената й светлина в спалнята, когато се събудеше, стресната от кошмарите, изпълнени със страховити образи. Напразно опитваше да се съсредоточи над книгата, която държеше в ръце. Пусна я на пода, изтощена от мислите, които я измъчваха. Но не изключи нощната лампа. Продължи да гледа в тавана, кроейки планове за утрешния ден. За опелото и погребението на Аиноа Елисасу. При престъпления от подобен характер често се случваше убиецът да е познавал жертвите, да е живял близо до тях и да ги е виждал всеки ден. Тези убийци притежаваха впечатляваща наглост — тяхната самоувереност и болната им психика често ги караха да сътрудничат по време на разследването, да помагат при търсенето на изчезналите и да присъстват на церемониите и погребенията, често пъти демонстрирайки огромна болка и тревога. За момента не бяха сигурни в нищо, дори роднините не можеха да се изключат от заподозрените. Но погребението бе добра отправна точка, щеше да й позволи да се ориентира в ситуацията, да улови реакциите, да чуе коментарите и мненията на хората. И разбира се, да види сестрите и леля си… Не беше минало чак толкова време от Бъдни вечер, когато Флора и Рос се бяха скарали. Амая въздъхна шумно.

— Ако не спреш да мислиш на глас, няма да мога да мигна — обади се Джеймс сънено.

— Извинявай, скъпи, да не те събудих?

— Не се притеснявай — усмихна се той, обръщайки се на една страна. — Искаш ли да ми кажеш над какво умуваш?

— Нали знаеш, че утре отивам в Елисондо… Мислех да поостана няколко дни, смятам, че е по-добре да бъда там, за да разговарям с роднините, с приятелите и да придобия по-пълна представа. Ти как мислиш?

— Че сигурно е страшен студ там горе.

— Знам, но нямах предвид студа.

— А аз да. Познавам те, ако ти е студено на краката, не можеш да спиш, а от това разследването ще пропадне.

— Джеймс…

— Ако искаш, мога да дойда с теб, за да ги топля — каза той, повдигайки вежда.

— Наистина ли ще дойдеш с мен?

— Разбира се, доста съм напреднал с работата, а и ми се ще да видя сестрите и леля ти.

— Ще отседнем при леля.

— Чудесно.

— Но ще бъда доста заета и няма да имам много свободно време.

— Значи, ще играя с леля ти и приятелките й на покер.

— Ще те разорят.

— Аз съм много богат.

Избухнаха в смях и Амая продължи да говори какво можеха да правят в Елисондо, докато не разбра, че Джеймс е заспал. Целуна го нежно по главата и придърпа завивката към гърба му. Стана, за да отиде до тоалетната; когато се избърса, видя, че на хартията има капки кръв. Погледна се в огледалото, сълзите й напираха да рукнат. С разпусната коса на раменете изглеждаше по-млада и ранима, като някогашното малко момиченце.

— И този път не, скъпа. И този път не — промълви тя, знаейки, че няма утеха.

Взе успокоително и зъзнейки, се пъхна в леглото.

Гробището бе претъпкано с местни хора, оставили домашните си задължения, а някои и работата си, за да присъстват на погребението. Слухът, че това може да не е първото момиче, убито от този престъпник, започваше да се разнася сред хората. По време на опелото, състояло се само два часа по-рано в църквата „Свети Яков“, свещеникът бе загатнал в проповедта си, че злото сякаш се е настанило в долината. На церемонията пред отворения гроб атмосферата бе мрачна и напрегната, сякаш над главите на присъстващите бе надвиснало непредотвратимо проклятие. Тишината нарушаваше единствено братът на Аиноа. Придържан от своите братовчедки, той се гърчеше с накъсани сподавени стонове, които излизаха от стомаха му и се превръщаха в покъртителни ридания. Стоящите наблизо родители, изглежда, не го чуваха. Прегърнати, двамата плачеха безмълвно, вкопчени един в друг, без да отделят очи от ковчега с трупа на дъщеря си. Йонан записваше с камера цялата сцена от покрива на една стара гробница. Монтес стоеше зад родителите и наблюдаваше групата хора отпред, в непосредствена близост до изкопа. Младши инспектор Сабалса бе паркирал до входа и снимаше от цивилна кола всички влизащи в гробището, включително онези, които отиваха към други гробове, оставаха отвън, за да разговарят на групички, или просто се спираха на оградата.