Долорес Редондо - Невидимият пазител

От повишението бяха минали четири години, празнуваха „Сан Фермин“ всеки юли, Джеймс ставаше все по-известен в артистичните кръгове, но децата все не идваха. Амая постави ръка на корема си с несъзнателен жест на закрила и копнеж. Ускори крачка, за да задмине група румънски емигрантки, които се караха на улицата, и се усмихна, когато видя светлината от ателието му през пролуките на входната врата. Погледна колко е часът — наближаваше десет и половина, а той още работеше. Отвори входната врата, остави ключовете на старинната маса, която служеше за бюфет, и влезе в ателието, минавайки през някогашния вестибюл на къщата. Тук все още бяха запазени оригиналният под от обли камъни и една вратичка, която водеше към задънен коридор, използван навремето за съхранение на вино и зехтин. Джеймс миеше парче сив мрамор във вана със сапунена вода. Усмихна се, когато я видя.

— Дай ми секунда да извадя материала от водата и съм твой.

След което постави мрамора върху една решетка, покри го с парче плат и си избърса ръцете в бялата готварска престилка, с която обикновено работеше.

— Как си, любов моя? Уморена?

Обгърна я с ръце и тя почувства как се отпуска, както винаги когато я прегръщаше. Вдиша аромата му през блузата, без да бърза с отговора.

— Не съм уморена, но беше странен ден.

Той се отдръпна леко, за да я погледне.

— Разкажи ми.

— Онази история с момичето от моя град. Излиза, че случаят доста прилича на друг случай отпреди месец, пак в Елисондо, и се доказа, че между тях има връзка.

— Каква връзка?

— Явно убиецът е един и същ.

— Боже, значи, там има някакъв изрод, който убива момичета.

— Почти деца, Джеймс. Освен това началникът ми възложи да водя разследването.

— Честито, госпожо инспектор — поздрави я той с целувка.

— Не всички се зарадваха така, не и Монтес. Мисля, че доста се ядоса.

— Не го приемай лично, нали познаваш Фермин. Свестен човек е, но преживява труден момент. Ще му мине, той те уважава.

— Кой знае…

— Аз знам, уважава те. Повярвай ми. Гладна ли си?

— Има ли нещо за ядене?

— Естествено. Шеф Уексфорд е приготвил специалитета на заведението.

— Умирам си да го опитам. И какъв е той? — попита Амая през смях.

— Как така какъв? И питаш. Спагети с гъби и бутилка розе.

— Докато отваряш бутилката, ще се изкъпя.

Целуна мъжа си и се запъти към банята, за да си вземе душ. Пусна водата, затвори очи и държа лицето си под душа няколко минути; после опря ръцете и челото си на плочките, които й се сториха ледени от контраста, и усети как струята се плъзва по врата и гърба й. Днешните събития се бяха развили мълниеносно и не бе имала време дори да осмисли последствията, които този случай щеше да има за кариерата и близкото й бъдеще. Лъхна я студен въздух, когато Джеймс влезе под душа. Не помръдна, наслаждавайки се на горещата вода, която сякаш отнасяше със себе си в канала всяка логическа мисъл. Джеймс застана зад нея и бавно я зацелува по раменете. Амая наклони глава, откривайки врата си с жест, който винаги й бе напомнял старите филми за граф Дракула, в които наивните и непорочни жертви се предаваха на вампира, оголвайки врата си до рамото и притваряйки очи в очакване на свръхестествена наслада. Джеймс я целуна по шията, притискайки тялото си към нея, и я обърна, търсейки устните й. Както винаги, допирът до устните му бе достатъчен, за да прогони в най-дълбокото кътче на съзнанието й всяка мисъл, различна от мисълта за него. Погали жадно тялото на мъжа си, наслаждавайки се на допира до гладката му стегната плът, и се остави да я целува нежно.

— Обичам те — простена Джеймс в ухото й.

— Обичам те — прошепна тя.

И се усмихна, защото знаеше, че е така, че го обича повече от всичко и всеки на света; защото беше щастлива, когато го усещаше между краката си, когато беше вътре в нея, когато правеха любов. Свършеха ли, усмивката й се запазваше в продължение на часове, сякаш дори миг с него бе достатъчен, за да се отърси от всички злини на света.

Амая дълбоко вярваше, че само Джеймс може да я накара да се чувства истинска жена. В професионалното си ежедневие оставяше тази своя страна на заден план и се концентрираше единствено върху това, да бъде добър полицай; извън работата обаче високият й ръст и слабото й жилаво тяло, както и леко консервативните дрехи, които обикновено носеше, я караха да се чувства неудобно в присъствието на други жени, главно съпруги на приятелите на Джеймс — по-ниски и дребни, с малки и нежни ръце, които никога не бяха докосвали труп. Не носеше бижута, с изключение на халката и едни миниатюрни обици, които според Джеймс приличаха на детски; дългата руса коса, винаги вързана на опашка, и едва забележимият грим й придаваха още по-сериозен и малко мъжки вид, който той обожаваше, а тя поддържаше. Освен това знаеше, че твърдият й глас и самочувствието, с което говореше и се държеше, бяха достатъчни, за да уплашат всички интригантки с техните злонамерени намеци за бременността, която така и не идваше. Болната й тема.