Долорес Редондо - Невидимият пазител

— Не сме сигурни, изпратихме отливките в Пиренейския институт за едри бозайници, още не сме получили отговор, но…

— Ами сладка?

— Нямало е курабийка. Но може и да е имало. Това би обяснило ухапванията в зоната на слабините, животните биха били привлечени от подобен сладък непривичен аромат.

— Имало ли е ухапвания на други места по тялото?

— Не, ухапвания не, но е имало следи от нокти.

— А срамни косми, разхвърляни около трупа? — настоя Амая.

— Не, но трябва да имате предвид, че трупът на Карла Уарте е бил частично потопен в реката от глезените до бедрата и че в дните след нейното изчезване е валял проливен дъжд. Ако е имало нещо, водата го е отнесла.

— Не си ли спомнихте това вчера, докато преглеждахте момичето? — попита Амая, обръщайки се към съдебния лекар.

— Разбира се — кимна Сан Мартин, — но нещата не са толкова ясни, има само прилики. Знаете ли колко трупа виждам всяка година? В много случаи имат общи елементи, без въобще да имат някаква връзка. Направи ми впечатление, но преди да кажа нещо, трябваше да прегледам записките си от аутопсията. В случая на Карла всичко сочеше към сексуално насилие от страна на нейния приятел. Момичето беше натъпкано с наркотици и алкохол, имаше няколко смучки на шията и белег от ухапване на гърдата, който съвпадаше с неговите зъби. Освен това намерихме следи от кожа на заподозрения под ноктите й, които съвпадаха с дълбока драскотина на врата му.

— Имаше ли семенна течност?

— Не.

— Какво разказа момчето? Между другото, как се казва той? — попита Монтес.

— Казва се Мигел Анхел де Андрес. Според него освен алкохол бил взел и кокаин, и екстази — Агире се усмихна, — и съм склонен да му вярвам. Задържахме го на шести януари и отново беше дрогиран, даде положителен тест за четири вида наркотици, включително кокаин.

— Къде е това съкровище сега? — попита Амая.

— В затвора в Памплона, в очакване на делото, с обвинения в сексуално насилие и убийство, без право на гаранция. Имаше предишни провинения заради наркотиците — отвърна Агире.

— Колеги, мисля, че се налага посещение в затвора, за да разпитаме отново Мигел Анхел де Андрес. Може би не е излъгал, като е казал, че не е убил момичето.

— Доктор Сан Мартин, може ли да ни предоставите доклада от аутопсията на Карла Уарте? — попита Монтес.

— Разбира се.

— Интересуват ни главно снимките от местопрестъплението.

— Ще ви ги предоставя възможно най-бързо.

— И няма да е излишно да се прегледат отново дрехите на момичето, вече знаем какво търсим — уточни Амая.

— Този случай бе поет от инспектор Ириарте и младши инспектор Сабалса от участъка в Елисондо — намеси се началникът, — вие сте оттам, нали?

Амая кимна.

— Те ще ви окажат нужната помощ — каза той, изправяйки се на крака и закривайки оперативката.

Момчето, което виждаше пред себе си, седеше леко прегърбено, сякаш носеше голям товар на плещите си, ръцете му висяха отпуснато на коленете, под кожата на лицето му прозираха стотици миниатюрни розови вени, а под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове. Нищо общо със снимката, която Амая помнеше, че е виждала в пресата преди месец, и на която позираше наперено до колата си. Цялата му самоувереност, стойката на нахакан мъжкар и дори част от младостта му сякаш се бяха изпарили. Когато Амая и Йонан Ечайде влязоха в залата за разпити, момчето гледаше в една точка; бе изпаднал в състояние, от което трудно дойде на себе си.

— Здравей, Мигел Анхел.

Той не отговори. Въздъхна и ги погледна безмълвно.

— Аз съм инспектор Саласар, а това — каза тя, сочейки Йонан — е младши инспектор Ечайде. Искаме да поговорим с теб за Карла Уарте.

Той вдигна глава и сякаш обзет от огромна умора, въздъхна.

— Нямам какво да добавя, всичко, което можех да кажа, е в показанията ми… Няма друго, кълна се, няма друго. Не съм я убивал и точка. Оставете ме на мира и говорете с адвоката ми.

Наведе отново глава и насочи цялото си внимание към сухите си бледи ръце.

— Добре — въздъхна Амая, — виждам, че започваме трудно. Да опитаме отново. Не вярвам, че си убил Карла.

Мигел Анхел вдигна поглед, този път изненадано.

— Смятам, че е била жива, когато си тръгнал оттам, и че някой се е появил и я е убил.

— Точно така… — промълви Мигел Анхел и целият се разтрепери. — Явно така е станало. — Едри сълзи закапаха по лицето му. — Явно така е станало, защото аз не съм я убивал. Повярвайте ми, не съм я убивал аз.

— Вярвам ти — каза Амая, плъзвайки пакетче носни кърпички по масата. — Вярвам ти и ще ти помогна да излезеш оттук.