Долорес Редондо - Невидимият пазител

Прясно окосената трева улесни тичането й през полето, макар да не помнеше ливадата зад къщата да е била толкова широка. Къщата бе осветена от няколко лампи, разположени покрай добре поддържаната морава, украсена със стари земеделски сечива, подредени като художествени произведения навсякъде из фермата. Под меката им светлина успя да различи въоръжения силует на сестра си, която се задаваше с решителна крачка откъм задната част и завиваше към главния вход. Понечи да я извика, но се сдържа, осъзнавайки, че така ще предупреди и Виктор и че все още е далеч в полето. Затича се с всички сили, за да се добере до стената на къщата, залепи се за нея, извади глока на Монтес и се заслуша. Нищо. Тръгна покрай стената, поглеждайки от време на време зад гърба си и давайки си сметка, че на това място е също толкова уязвима, колкото Флора преди малко. Приближи се предпазливо към входната врата, която изглеждаше открехната и през която се процеждаше слаба светлина. Бутна я и тя се отвори тежко навътре.

С изключение на запалените лампи, нищо не показваше, че в къщата има някой. Провери стаите на долния етаж и установи, че почти не се бяха изменили, откакто Ла Толоса бе господарка на имението. Огледа се наоколо в търсене на телефон, но никъде не видя такъв; внимателно опря гръб в стената и започна бавно да се изкачва по стълбите. Видя четири затворени стаи на една от площадките и още една в края на следващата. Една по една, започна да отваря вратите на масивни спални с полирани на ръка мебели и дебели юргани на цветя. Заизкачва се по последните стълби. Беше сигурна, че в къщата няма никой, но стискаше пистолета с две ръце и вървеше, без да го отпуска. Когато стигна до вратата, сърцето й биеше в слепоочията като ритмичен камшик, заради който не чуваше почти нищо друго. Преглътна и пое дълбоко въздух, опитвайки да се успокои. Дръпна се встрани, завъртя топката на вратата и запали лампата.

През годините, които бе прекарала в Окръжната полиция като инспектор, никога не бе попадала на олтар. Бе виждала снимки и филми по време на престоя си в Куонтико, но както й бе казал нейният инструктор, нищо не може да те подготви за изненадата да откриеш истински олтар. „Може да е в мъничка пролука, във вътрешността на шкаф или сандък; може да заема цяла стая или да се побира в чекмедже, това е без значение. Когато се сблъскаш с такъв, ще го помниш цял живот, защото този необичаен музей на ужасите, в който убиецът излага своите трофеи, е най-голямата проява на бруталност, порочност и човешка поквара, които можеш да срещнеш. Колкото и изследвания, колкото и профили и анализи на поведението да си виждала, няма да знаеш какво значи да погледнеш в съзнанието на демон, докато не намериш олтар.“

Задъха се от ужас при вида на една уголемена версия на снимките, които държеше в управлението. Момичетата я гледаха от огледалото на един висок старинен бюфет, на чието стъкло Виктор бе подредил грижливо изрезки от вестници, статиите за басахауна, некролозите на момичетата, публикувани във вестника, и дори известия за погребенията. Имаше снимки на семействата от гробището, на отрупаните с цветя гробове и на групите от гимназията, които бяха публикували в един местен вестник, а под тях — колекция от фотографии, без съмнение, направени на местопрестъплението, които показваха стъпка по стъпка, като в някакъв своеобразен наръчник за убийства, всяка сцена от подготовката на събитието. Едно прецизно графично обяснение на ужасяващата история на постиженията на един убиец в зловещата му кариера. Амая се втренчи невярващо в огромното количество изрезки, пожълтели от времето и с прегънати от влагата краища, някои отпреди над двайсет години и толкова кратки, че едва заемаха няколко реда. В тях ставаше дума за изчезнали къмпингуващи и туристи в отдалечени местности в долината и дори оттатък границата.

Бяха подредени стъпаловидно, а на върха стоеше името на Тереса Клас, провъзгласена за кралицата на този своеобразен кръг на ада. Тя бе първата, девойката, по която Виктор си бе изгубил ума до такава степен, че бе рискувал да я убие на няколко метра от къщи. Но вместо да му вдъхне страх, смъртта й го бе възбудила и подтикнала през следващите две години да убие още три други жени, удобни жертви, момичета с ясен профил на девойки с предизвикателно държане, които бе нападал в планината по доста примитивен начин в сравнение с изтънчеността, която демонстрираше в момента.

Олтарът разказваше за еволюцията на един неумолим убиец, който се бе отдал на делото си в продължение на три години и се бе оттеглил за почти двайсет. Точно колкото бе прекарал с Флора, докато ежедневно се наливаше с огромни количества алкохол, самоналожил си зависимост, която приемаше и смяташе за единствен начин да съблюдава нужната дисциплина, за да живее с Флора, без да дава воля на инстинктите си. Един разрушителен порок, държан на разстояние до момента, в който бе престанал да пие, вече освободен от железния контрол на Флора и избавен от успокояващия ступор на алкохола. Бе опитал отново, бе се върнал при нея, за да й покаже своя напредък, за да й докаже за пореден път онова, на което бе способен за нея, но вместо жадуваните отворени обятия се бе сблъскал със студения й и бездушен поглед.