Долорес Редондо - Невидимият пазител

— Дявол да я вземе — каза тя, изправяйки се на крака. — Останете с него, моля ви. Не го оставяйте сам — помоли го инспекторката.

Ириарте кимна и сложи ръка на главата на Фермин.

— Тръгвайте. Бъдете спокойна, аз ще се погрижа за него — отвърна той.

Амая се наведе, за да вземе оръжието на Монтес, и го сложи на кръста си. Подкара като луда към Елисондо, гумите на малката микра свиреха на завоите. Мина през „Муниартеа“ и продължи по улица „Браулио Ириарте“, до самия вход на пекарната. Точно преди да слезе, телефонът й звънна. Беше Сабалса.

— Инспектор Саласар, имам новини. Братът на Аиноа Елисасу е работил миналото лято в разсадника „Виверос Селайета“, дори още ходи там през почивните дни. Проверих в регистъра на превозните средства и се оказа, че имат три бели буса рено канго. Обадих им се и ми казаха, че понеже момчето имало шофьорска книжка от миналата година, често се случвало да ги кара. И сега се дръжте здраво — през последните седмици са работили в градината на тяхната къща, а момичето, с което говорих по телефона, каза, че понякога услужвали с колите на доверените си клиенти. Бащата на Аиноа скоро бил купил трийсет дръвчета, които сам закарал до къщи с един от бусовете, заедно с други материали. Не успя да си спомни с точност, но е сигурна, че е вземал колата поне няколко пъти.

Тя изслуша разказа на Сабалса, докато мозъкът й я пренасяше далеч във времето. Бели бусове. Изведнъж си спомни нещо, което се бе въртяло в главата й.

— Сабалса, трябва да затварям, ще ви се обадя след минута.

Чу разочарованата му въздишка. Набра номера на Рос.

— Здравей, Амая.

— Рос, нали имахте един бял бус в пекарната, какво стана с него?

— Уф, беше доста отдавна… предполагам, че когато купихме новия, Флора го е върнала на доставчика.

Амая затвори и набра номера на управлението.

— Сабалса, проверете в регистъра всички превозни средства на името на Флора Саласар Итурсаета.

Зачака. Докато слушаше как Сабалса трака на компютъра, огледа малкото прозорче на пекарната, което винаги стоеше отворено на нивото на тавана. Вътре не се виждаше светлина, макар че кабинетът на Флора бе отзад и дори да имаше запалени лампи, нямаше как да ги види.

— Госпожо инспектор — гласът на Сабалса издаваше неудобство, — на името на Флора Саласар Итурсаета се водят три автомобила. Един сребрист мерцедес от миналата година, един червен ситроен берлинго от 2009-а и едно бяло рено тера от 1996-а… Какво да направя, шефке?

— Обадете се на инспектор Ириарте и на младши инспектор Ечайде. Трябва ми заповед за обиск на бялото рено, на дома на Флора и на пекарна „Саласар“ — каза тя, прокарвайки ръце през лицето си със същия жест, който по-рано бе използвала Флора и който тя тълкуваше като огромен срам. — И после елате всички при мен в пекарната. Аз вече съм тук.

Когато Сабалса затвори, тя прошепна: „вкъщи“.

Слезе от колата, приближи до вратата и се ослуша. Нищо. Извади ключа, който носеше на врата си, и преди да отвори вратата, инстинктивно потърси пистолета. Когато го докосна, си даде сметка, че носи пистолета на Монтес.

— Мамка му…

Спомни си смешното обещание, което бе дала на Джеймс, да не носи своето оръжие. Направи невинна физиономия при мисълта, че в крайна сметка не изневеряваше на думата си. Отвори вратата и запали лампите. Огледа помещението, което изглеждаше идеално чисто и подредено, и влезе вътре, пренебрегвайки призраците, които я викаха от тъмните ъгли. Мина покрай старите нощви и тезгяха за месене и се насочи към кабинета на Флора. Тя не беше там. Въпреки това цялата стая изглеждаше подредена и безупречна като самата нея. Амая успя да долови гневната диря, която бе оставила след себе си. Огледа се наоколо, търсейки нещо, което не беше в съзвучие с общия ред, и го откри в масивния дървен шкаф, чийто вратички бяха останали леко открехнати. Отвори ги и с почуда установи, че в него имаше скрита оръжейна каса. Две пушки за едър дивеч лежаха по местата си, но едно празно гнездо издаваше отсъствието на друго оръжие; в долната част на същия шкаф половин дузина разпилени кутии с муниции подсказваха, че липсват патрони.

Колко типично за характера на Флора, никога не би оставила някой да свърши нещо вместо нея, дори това. Огледа се наоколо, опитвайки се да извлече от въздуха информацията, която й липсваше. Къде би отишла Флора, за да довърши своята работа? Разбира се, не и у тях, по-скоро би избрала фабриката или някое друго място, което е свързано с другата страна на живота й. Може би реката. Тръгна към вратата и минавайки покрай бюрото, видя отгоре черновата на новата книга на сестра си. Ярката цветна снимка, очевидно дело на професионален фотограф в студио, показваше поднос, украсен с червени плодове, върху който лежаха дузина сладки, проблясващи от кристалчета захар. Заглавието с печатни букви гласеше: „Чанчигори (по рецептата на Хосефа Ла Толоса)“.