Долорес Редондо - Невидимият пазител

Амая извади телефона и набра един номер.

Когато леля й вдигна, прекъсна поздрава й с въпрос:

— Лельо, сещаш ли се за жена, на име Хосефа Толоса?

— Да, макар че вече не е жива. Хосефа Урибе, по-известна като Ла Толоса, беше покойната свекърва на сестра ти, майката на Виктор. Характер и половина… Истината е, че клетият Виктор живееше доста потиснат още от нея, а после за капак се ожени за друга бойна жена като сестра ти. Попадна от трън, та на глог. Бедното момче. Презимето на Виктор е Урибе, въпросът е, че тяхното семейство винаги са ги наричали Толоса, защото дядото беше от този град. Не че бяхме много близки, но моята приятелка Ана Мария беше приятелка с нея, ако искаш, мога да я разпитам за подробности.

— Не, лельо, остави, няма нужда — каза тя, хуквайки навън и отваряйки електронната си поща от телефона, в търсене на отговор на въпроса, който бе задала в специализирания форум.

Отговорът бе пристигнал: вътрешността на ламаринените резервоари на старите мотоциклети се почистваше с бикарбонат или оцет, от които всички частици ръжда излизаха навън. Частици ръжда, върху които можеха да се открият следи от въглеводород и оцет и които на свой ред бяха проникнали във фината козя кожа. Фината кожа от облеклото на мотоциклетист. Още можеше да усети мекотата и аромата на ръкавиците и якето на Виктор, когато го прегърна под дъжда.

Помнеше, че бе ходила два пъти като малка в семейната ферма на Виктор, когато с Флора тъкмо се бяха оженили. По онова време развъждаха добитък, а Хосефина Урибе бе още жива и дирижираше всяка дейност в къщата. Помнеше възрастна жена, която й бе поднесла следобедна закуска, и фасада, обсипана с жълти саксии с пъстри мушката. Нищо повече. Още тогава отношенията на Флора със свекърва й бяха студени и дистанцирани.

Подкара бързо малката микра към гробището и щом го подмина, започна да брои фермите, защото помнеше, че търсената от нея бе третата вляво; макар да не се виждаше от пътя, едно колче указваше посоката. Намали скоростта, за да не пропусне знака, и тогава видя мерцедеса на Флора, спрял от едната страна на шосето до някакъв път. Пътят навлизаше в малка горичка, която в тъмното й се стори непроходима. Остави микрата зад мерцедеса, увери се, че вътре няма никого, и за пореден път прокле брилянтната си идея да смени колата, оставяйки цялото си оборудване в своята. Затършува в багажника и се зарадва, че жената на Ириарте бе проявила достатъчно предвидливост, за да носи малко фенерче, макар и с почти изтощени батерии.

Преди да влезе в гората, набра номера на Йонан и леко стресната, установи, че няма покритие. Опита с телефона в управлението и с този на Ириарте — нищо. Гората бе от борове с ниски клони, а земята бе покрита с дебел слой иглички, така че се налагаше да върви бавно и предпазливо, въпреки че очертанията на пътя си личаха ясно между дърветата. Амая предположи, че местните използваха тази пътека отдавна и че сестра й я знаеше от времето, когато като младоженка бе живяла във фермата на своя свекър. Фактът, че бе решила да стигне до къщата през гората, а не по главния път, донякъде издаваше плановете на Флора — тираничната и властна Флора бе навързала събитията преди самата нея, разполагайки с информацията, с която редовно се снабдяваше от наивния Фермин, омагьосан от хипнотичното й непрестанно оплакване. Амая се замисли за безочливия начин, по който сестра й се бе държала по време на неделния обяд, за обидните коментари по адрес на момичетата, за представите й за почтеност и за подноса с чанчигори върху масата, за опита й да отклони вниманието й от истинския виновник, от този мъж, когото никога не бе обичала, но когото смяташе за своя отговорност като това, да се грижи за майка им, да ръководи семейния бизнес или да изхвърля боклука вечер.

Флора управляваше света си с дисциплина, ред и железен контрол. Бе една от онези по неволя калени жени в долината, една от онези домакини, останали да се грижат за къщата и за земята, докато мъжете заминаваха далеч, в търсене на нова възможност. Една от онези жени на Елисондо, които бяха погребвали собствените си деца след епидемии и бяха излизали да работят на полето със сълзи на очи, една от онези жени, които познаваха тъмната и нечиста страна на съществуването, но се задоволяваха само да измият лицето й, да я срешат и да я изпратят на неделна служба с излъскани до блясък обувки.

Внезапно Амая почувства, че смътно разбира начина, по който сестра й бе живяла живота си, и заедно с това изпита непреодолимо отвращение към открито демонстрираната й безсърдечност. Замисли се за Фермин Монтес, рухнал на земята на онзи паркинг, и за нея самата, отбраняваща се непохватно срещу добре обмислените атаки на собствената си сестра.