Долорес Редондо - Дар за бурята

Измъкна се от леглото и слезе боса в кухнята да си направи кафето с мляко и отново се върна да се пъхне под завивката. Погледна недоволно телефона, който в същия миг започна да звъни, но неприязънта се стопи от изненадата, че се обажда отец Сарасола.

— Госпожо инспектор… Откровено казано, не знам как да ви го кажа. — Тя се учуди: ако на света имаше човек, способен да обясни каквото и да е, това беше Сарасола; не можеше да си представи, че има нещо, което да го хвърли в подобни колебания. — Росарио се върна.

— Какво? Казахте, че…

— Само преди петнайсет минути майка ви се е появила на регистратурата в клиниката, застанала пред охранителните камери, измъкнала от дрехите си нож и си прерязала гърлото.

Амая цялата се разтрепери.

— Дежурните на регистратурата и двамата охранители на входа веднага повикали неколцина лекари, които направили всичко възможно да спасят живота ѝ. Съжалявам, госпожо инспектор, майка ви е издъхнала, докато я карали към операционната. Не могли да ѝ помогнат, била загубила прекалено много кръв.

Кабинетът на доктор Сарасола ѝ се стори също толкова студен и безличен, колкото и първия път; подобен тип среда не отговаряше на личността му. За образован и изискан човек като него по-подходящ би бил кабинетът на доктор Сан Мартин в Института по съдебна медицина, докато помещението тук бе обзаведено с монашеска строгост. Върху белите стени — едно-единствено разпятие. Мебелировката, макар и висококачествена, беше оскъдна като в банков клон; отличаваше се само бюрото от череша, което същевременно придаваше лична нотка и признак за добър вкус. От друга страна, помещението беше идеално за размисъл: липсата на предмети, които биха могли да разсейват или да привличат погледа, приканваше към самонаблюдение, вглъбеност и анализ. И точно това правеше Амая тук през последния час. Беше се облякла набързо и през целия път си налагаше да шофира внимателно, докато милион спомени от детството се нижеха в съзнанието ѝ като на безкрайна кинолента, на която тя се виждаше като пленница на болезнени спомени; те обаче ѝ донесоха странно чувство за меланхолия, близка до носталгията по нещо, което никога не бе имала.

Нямаше смисъл да мисли за това, но със сигурност хиляди пъти бе пожелавала да се усети освободена от товара на страха, да го отхвърли от себе си. Последния месец бе прекарала, защитавайки теорията си, че майка ѝ е жива, че се крие някъде и дебне. Беше я усещала с кожата си, както овцете усещат присъствието на вълка, и обезумяла от страх и тревога, се бе борила срещу логиката на онези, които твърдяха, че реката я е завлякла. Сега, докато седеше в кабинета на Сарасола, първоначалното недоверие отстъпваше място на разочарованието и отчаянието. И не можеше да си обясни защо.

Сарасола я бе съпроводил по един дълъг коридор до залата с охранителните монитори, която ѝ беше позната от нощта на бягството на Росарио, и още веднъж ѝ бе описал случилото се при завръщането на майка ѝ.

— Длъжен съм да ви предупредя, че кадрите са изключително шокиращи. Знам, че сте инспектор в отдел „Убийства“, но тя ви беше майка. Независимо от ужасните ви отношения, изключено е да останете равнодушна, като я видите при тези обстоятелства. Разбирате ли ме?

— Да, но трябва да го видя с очите си.

— И това разбирам.

Той направи знак на шефа на охраната да пусне отново записа. Картината на екрана показа регистратурата в широк план, което подсказваше, че камерите са разположени над вратите на асансьорите. В преддверието на клиниката имаше доста хора по това време; Амая предположи, че става дума за приходящи пациенти, лекари или обслужващ персонал, идващи на работа или излизащи от смяна. Видя Росарио да влиза; едната ѝ ръка беше пъхната под дългото яке, а другата бе около талията ѝ. Вървеше бавно, но без затруднение, като уморен или отчаян човек. Запъти се направо към средата на помещението и без да поглежда към никого, вдигна глава, за да се увери, че е в обсега на камерите. Плачеше. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, на което се четеше дълбоко отчаяние. Извади скритата си под дрехата ръка и в нея лъсна голям нож. Вдигна го към гърлото си, притисна го странично в него, докато устата ѝ се свиваше в познатата на Амая жестока гримаса, и с бързо и решително движение плъзна острието от ляво надясно, прерязвайки шията си. Остана права още три секунди. Затвори очи едва преди да рухне на земята. После — тичане, суматоха и Росарио изчезна от погледа заради събралата се около нея тълпа. Шефът на охраната изключи монитора. Амая се обърна към Сарасола.