Долорес Редондо - Дар за бурята

— Да — усмихна се тя. — Как точно ме нарекохте? Проклетата полицайка легенда…

— Да, съжалявам.

— Не съжалявайте, харесва ми. Може дори да поръчам да ми го избродират на феберейската шапка, страшно ще ми покачи акциите пред американските агенти.

Той отново пусна радиото.

Клиника „Ла Лус“ се помещаваше в стара сграда, която би могла да бъде образец на соцархитектурата от Централна Европа, но кой знае защо, се бе използвала масово, предимно за официални здания в годините на франкизма. Близостта на комплекса до селището Торехон де Ардòс и едноименната военна база ѝ подсказа какво е било предназначението на сградата едно време; постройките бяха на доста мили разстояние по отношение на мерките за сигурност в сравнение с клиника „Нуестра сеньора де лас Ниевес“ или с Университетската болница в Памплона, където бяха настанили майка ѝ. Оставиха колата на несъразмерно големия паркинг — прекалено обширен за малкия брой автомобили, скупчени един до друг възможно най-близо до сградата.

Железният автоматичен портал беше единствената охранителна мярка на входа. Натиснаха звънеца и на въпроса отговориха кратко: полиция.

Пред регистратурата нямаше жива душа, въпреки десетината колички с хавлиени кърпи, гъби и памперси за възрастни, строени до стената в дъното. Но това, което се превърна в отличителен белег от мига, в който пристъпиха прага, бе миризмата. Миришеше на старост, на изпражнения и урина, на варени зеленчуци и евтин лавандулов одеколон. Докато вървяха към регистратурата, видяха как момичето зад плота затваря един телефон и се обръща към страничната врата, от която излезе жена на около петдесет години, облечена в костюм. Тя тръгна право към тях с протегната ръка.

— Добър ден, аз съм Еухèния Нарвàес. Момичето от регистратурата ми каза, че сте от полицията — заговори тя, изучавайки лицата им. — Някакъв проблем ли има?

— Не, няма никакъв проблем. Аз съм инспектор Саласар, а това е младши инспектор Сабалса. Бихме искали да поговорим за една от вашите пациентки.

Облекчението веднага пролича на лицето ѝ.

— За една от нашите пациентки, ама, разбира се — каза тя и се върна към регистратурата, махвайки им с ръка да я последват. — За кого става дума?

— За една жена, която е била настанена в клиниката преди години и е починала тук. Името ѝ е Сара Дурàн.

Директорката ги погледна учудено.

— Трябва да има грешка, Сара Дуран е наша отдавнашна пациентка, но е жива или поне преди малко беше, когато ѝ давах лекарствата — поясни тя с усмивка.

— Виж ти, каква изненада — отвърна Амая, опитвайки се да мисли. — Бихме искали да я видим, ако е възможно.

— Няма проблем — отвърна Еухения Нарваес, — но съм длъжна да ви предупредя, че Сара е при нас от доста време, и то не на почивка. Възприема действителността по съвсем различен начин от вас и от мен и каквото и да ви каже, ще е доста объркано. Разумът ѝ е напълно помрачен. Освен това е крайно чувствителна, с постоянни промени в настроението, за миг преминава от смях към сълзи… Така че, ако се случи това, не се плашете, продължете разговора и не се предавайте. Тя лесно се разсейва и се отнася. Сега ще повикам някой от санитарите — добави тя, докато вдигаше слушалката на телефона.

Пред телевизора, по който течеше някакъв уестърн, бяха наредени двайсетина кресла. Десет-дванайсет пациенти бяха заели най-предните места, за да виждат по-добре. Санитарят се отправи към единствената жена в групата.

— Сара, имаш посещение, тези хора са дошли да те видят.

Жената го погледна изумено, а после изви глава към тях. На лицето ѝ се изписа широка усмивка. Тя стана от мястото си сравнително лесно, кокетно хвана под ръка санитаря и той я съпроводи до една маса с четири стола в дъното на залата.

Беше много слаба, с набръчкано и толкова изпито лице, че черепът ѝ ясно се очертаваше. Косата ѝ обаче не беше съвсем побеляла, бе застинала в гамата между стоманеното и калаеното сиво, изглеждаше гъста и лъскава и беше събрана на ниска опашка. Минаваше четири следобед, а Сара беше още по нощница. Върху нея — закопчан халат, целият на петна от храната.

— Здравей, Сара, дойдох да те видя, защото искам да ми разкажеш за мъжа си и сина си.

Усмивката, която до този момент не слизаше от лицето на жената, мигом помръкна и по бузите ѝ потекоха сълзи.

— Ама вие не знаете ли? Моето бебе умря! — проплака тя и скри лицето си в шепи.

Амая се обърна към санитаря, който ги наблюдаваше от другия край на залата. Мъжът им направи знак да продължат.