Долорес Редондо - Дар за бурята

— Маркина?

— Доктор Шабиер Маркина е баща на съдия Маркина.

Амая се вгледа в образа на мъжа, истинско копие на съдията, само че в доста по-възрастен вариант.

Това вече ѝ дойде като гръм от ясно небе. Спомняше си, че ѝ бе казал, че баща му се е занимавал с медицина и че е починал скоро след смъртта на майка му, съсипан от болка след неколкратните ѝ опити за самоубийство в психиатричната клиника, където прекарала последните години от живота си. Взе телефона и набра номера на Ириарте; докато говореше, Сабалса дискретно се върна на бюрото си.

— Пристигнахте ли вече в Ондарибия?

— Съвсем наблизо сме — отговори Ириарте.

— Искам да откриете в общинския регистър къде е погребан Шабиер Табесе. От Мадридската лекарска колегия току-що ни потвърдиха, че като психиатър е практикувал дълги години в клиника за богаташи, на име „Табесе“, а след като се пенсионирал, е живял в Ондарибия до смъртта си. Очевидно е погребан там. Възможно е да фигурира и с истинското си име, Шабиер Маркина, той е баща на съдията.

Ириарте не каза нищо, но на фон се чу дългото изсвирване на Монтес, който явно шофираше и бе чул разговора през високоговорителя.

— Бъдете дискретни, питайте за смъртния акт, удостоверението за погребение и намерете гроба.

Преди да затвори, Ириарте ѝ каза:

— Сан Мартин ни се обади и ни описа какво се е случило днес сутринта… Не знам какво да кажа, госпожо инспектор, били сме в грешка… Вие излязохте права, не е редно да го говорим така, но искам да знаете, че съжалявам.

— Добре, не се притеснявайте… — прекъсна тя извиненията му.

Затвори телефона, прибра флашката на Йонан, изключи компютъра и взе палтото си. Вече бе стигнала до вратата на асансьора, когато се върна и надникна при Сабалса.

— Искате ли да дойдете с мен?

Без да отговори, той стана и взе от чекмеджето служебното си оръжие.

Качиха се на нейната кола и тя кара мълчаливо почти час до Памплона. Като стигнаха там, Амая отби на една бензиностанция и попита.

— Обичате ли да шофирате? Имам нужда да помисля.

Той се усмихна.

Четиристотин и петдесет километра са прекалено много, за да пътуваш, без да продумаш, или поне това си бе помислил сигурно младши инспектор Сабалса, видимо притеснен от мълчанието на Амая, защото не след дълго попита вежливо, като човек, който дълго го е обмислял, може ли да пусне музика и тя кимна в знак на съгласие; след два часа път обаче той изключи радиото и я извади от нейната вглъбеност.

— Отмених сватбата — обяви.

Амая го погледна изненадано.

Сабалса не я гледаше, беше се вторачил в шосето и тя осъзна, че това му коства огромно усилие. Реши да не го притеснява повече и продължи да мълчи, загледана навън.

— Честно казано, изобщо не биваше да стигам толкова далеч. Беше грешка още от самото начало… И знаете ли, кое е най-страшното? Че смъртта на Ечайде ми отвори очите. — Тогава Амая му хвърли бърз поглед, кимна с разбиране и отново обърна очи към шосето. — Онази вечер, когато бях у тях, в дома на родителите му, и се запознах с неговите приятели, с гаджето му… Всъщност никога не бях виждал подобно нещо. Родителите му бяха толкова горди… И това не беше само поза за погребението с кухи похвали за покойника. Видяхте ли как се държаха с гаджето му? — Амая кимна безмълвно. — С часове слушах приятелите му, които разказваха какво правел, какво говорел, какво мислел… И докато слушах, осъзнах, че не съм го познавал и че вероятно никога нямаше да го опозная, защото той представляваше всичко, което аз самият исках да бъда и което не съм. Все ми е едно какво ще кажат от Вътрешния отдел, както ще ми е все едно какъв ще е предвидимият резултат от тяхното разследване: Йонан Ечайде беше свестен, лоялен и честен човек, освен това беше смел, с онзи вид смелост, която е нужна, за да живееш.

Той замълча и след няколко секунди Амая попита:

— Добре ли сте?

— Не, но ще се оправя. Още съм зашеметен от новината, но се чувствам по-добре, така че, ако през следващите дни имате нужда да работя допълнително, да остана в управлението или да шофирам до Западна Сахара, с радост ще приема, за да съм зает с нещо. — Тя кимна утвърдително. — А вие бяхте права. Помните ли какво ми казахте в нощта, когато оскверниха църквата в Арискун? Тогава се поставих на мястото на онова момче, съчувствах на неспособността му да се изправи пред събитията, разбирах усещането му, че живее в плен. Вие бяхте права, а не аз.

— Не е нужно…

— Напротив, това обяснение е нужно, защото вие трябва да ми имате доверие… Бях гневен и това ме караше да гледам на вас като на враг.