Долорес Редондо - Дар за бурята

— Но ти…?

— Да, не знаех кода, но когато си собственик, това не е никакъв проблем. Викаш специалиста, казваш му, че си забравила кода, той го открива и ти отваря сейфа.

— Нямаш никакво право. Съдържанието на този сейф е поверително.

— За първата част не съм съгласна, пекарницата е моя. Що се отнася до поверителността на съдържащото се в сейфа, напълно те разбирам, Флора, и аз не бих искала никой да го вижда. Представя те в много лоша светлина, сестрице. — Флора продължаваше да стои върху дивана, опряла ръка на вратичката на сейфа. — Слез от там и ще ти кажа какво ще стане сега — каза Рос развеселена. — Прегледах това, което беше в сейфа, не веднъж, а поне десет пъти, знам го почти наизуст.

Флора беше пребледняла и притискаше стомаха си с две ръце, сякаш се опитваше да спре повика за повръщане, но дори в това състояние измъкна от паниката си сили, за да заплаши Рос.

— Веднага ми го върни!

— Не, Флора, няма да ти го върна, но бъди спокойна, ако се държиш добре, от мен няма защо да се страхуваш. Не възнамерявам да ти навредя, хич не ми се ще да ти идвам на свиждане в затвора, макар че едва ли бих идвала, но си представям колко много ще страда леля и това ме накара да размисля. Както ти казах, прегледах, прочетох и разбрах всичко, Флора. Не те упреквам за нищо, коя съм аз, че да те упреквам. За разлика от теб, аз никога не съм се тупала в гърдите, че съм с по-висок морал от другите, и само заради това си заслужава да ти дам урок. Но от друга страна, разбирам какво си направила. В продължение на години аз самата бях алиби на един глупав съпруг и безделник… Е, вярно, че той не застреля никого, защото, ако беше така и аз го знаех, щях да съм негов съучастник, нали?

Флора не отговори.

— Разбирам те, Флора, ти направи това, което бе редно да се направи, и аз не те упреквам. Да умре в онзи чифлик, е може би най-хубавото нещо, което можеше да се случи на горкия Виктор. Но това, че те разбирам, не означава, че ще ти позволя да ме прецакаш. Няма да те издам, Флора, освен ако не ме оставиш без алтернатива. Дълго мислих какво точно държа в ръцете си и как трябва да постъпя и накрая ми просветна. Смятам, че семейството ни е страдало достатъчно, затова прибрах дневника и красивите ти червени обувки в една кутия и я занесох при нотариус. И през ум не ми беше минавало да правя завещания, но човек трябва да е подготвен за всичко. Аз съм млада и в добро здраве, не очаквам скоро да умра, но въпреки това се разпоредих, заедно с други неща, ако нещо ми се случи, ако умра независимо как, кутията да бъде предадена на другата ни сестра, Амая. А за едно нещо съм сигурна, Флора: от твоя и от моя морал може много да се желае, но ако Амая прочете написаното в твоя дневник, ръката ѝ няма да трепне. Може би заради закалката, получена през детството, заради всички гадости, които позволихме да я сполетят, но ти знаеш, както и аз, че тя не би одобрила това, което правя, нито би проявила милост към теб. Така че, сестрице, да потърсим нотариус, друг нотариус — добави тя с усмивка, — за да оформим дарение, в което ти ми отстъпваш своята част от пекарната. Не искам нищо повече. Вземи си парите и върви да си живееш живота. Аз няма да те притеснявам, ще забравя завинаги този разговор, обаче опиташ ли се да ме прецакаш, аз ще прецакам теб.

Флора я слушаше внимателно, със скръстени пред гърдите ръце и със същото делово изражение, което придобиваше, когато говореше за бизнес.

— Изглеждаш много уверена, че ще успееш.

— И съм, всички в семейството сме се специализирали в пазенето на ужасяващи тайни и в преструвките, че нищо не се е случило.

Лицето на Флора омекна и тя неочаквано се усмихна.

— Гледай ти, малката Рос май най-сетне е поумняла — каза тя с одобрителен поглед. — Утре ще потърся нотариус, а ти не позволявай повече на никой нещастник да направлява живота ти.

После си взе чантата и подмина сестра си на път към вратата.

— Флора, почакай.

— Да?

— Моля те, преди да си идеш, постави всичко на мястото му.

Флора се обърна, върна се назад, затвори вратата на сейфа, закачи картината и подреди хубаво възглавничките на канапето.

Жестовете, подробностите, дребните неща, станали вече незаменима част от нейния свят, изпъкваха в отсъствието на Джеймс. Поне от петнайсет минути лежеше будна и галеше с опакото на дланта си калъфката на празната възглавница. Бързите и многобройни целувки по главата, с които съпругът ѝ я събуждаше, чашата кафе с мляко, която поставяше на нощното ѝ шкафче всяка сутрин, едрите му, грубовати ръце на скулптор, мъжкото ухание на гърдите му, което се усещаше през пуловера, пространството в обятията му, запазено за нейно убежище.