Ерик Стори - Дадена дума

Когато баща ми ни напусна, а майка ни почина, направих голяма глупост, която едва не коства живота ми. А Джен направи още по-голяма глупост, която ме спаси. Разбереше ли някой какво сме извършили, и двамата щяхме да се озовем в затвора с доживотни присъди. Мълчанието на Джен бе ключът към моята свобода. Заради това — а също и заради преживяното заедно — щях да направя каквото сестра ми поискаше от мен.

Събудих се, оплетен в мокри от пот чаршафи. Писъците на жени и деца и тракането на автомати „Калашников“ заглъхнаха бавно в царството на сънищата, а през леко раздалечените завеси се процедиха първите лъчи утринна светлина. Макар и готов да реагирам на всяка заплаха, изпитах истинско облекчение, когато видях евтиния телевизор, кацнал на стойката си на стената.

Именно телевизорът ме уведоми къде точно съм се събудил.

Мекото легло под мен също ми подсказа къде се намирам. Не бях заобиколен от хъркащи мъже, налягали по пода, увити в мръсни одеяла. Не видях нито пилета, нито кози. Почесах стегнатия си гол корем, напипах студената стомана на пушката до мен (което ми подейства крайно успокоително) и поклатих глава, удивен от това какви неща приемаме за даденост в развитите страни.

Бойлерите например. Обожавам бойлерите. Съществуването им означава, че мога да се насладя безкрайно дълго на топлата струя под душа, без да положа каквото и да било усилие. Чувствах се ужасно мръсен. Седмиците, прекарани в планината, бяха покрили краката, а и цялото ми тяло с твърда черна мръсотия, засъхнала на люспи по кожата ми. След като се подсуших, избърсах капчиците влага от огледалото и използвах ножицата, за да оформя буйната си коса и брада. Гледката на сивите кичури би могла да ми подейства депресиращо, но аз се замислих за нещо съвсем друго — колко много се бях променил за времето, което отсъствах. Пред мен стоеше същество, което наподобяваше гола човекоподобна маймуна с широки рамене, силни, мускулести крайници и загоряла кожа. Изглеждах прекалено слаб. Трябваше да наваксам изгубените калории, и то бързо, ако не исках да спадна под деветдесет килограма за пръв път от гимназията насам.

Облякох чисти джинси и риза, седнах на леглото и извадих малкия бележник от раницата си. Прехапах устни, прелистих страниците и прегледах телефонните номера, записани там. На кого да се обадя най-напред?

Реших да позвъня на Хуан. Той бе единственият ми приятел от гимназията „Ривървю“. Докато другите хлапета учеха геометрия и биология, Хуан ми показваше как да крадем коли и да разбиваме ключалки. В замяна аз го учех да стреля и да се бие. Надявах се да поддържа връзки с останалата част от фамилията.

— Обажда се Бар — казах аз, когато Хуан вдигна на третото позвъняване.

— Бар? — Настъпи кратко мълчание, последвано от тихо възклицание на испански: — Наистина ли?

— Да. Трябва ми малко помощ.

— Добре съм, благодаря, че попита.

— Извинявай! — ухилих се аз. — Как си?

— Добре, човече. Доста време мина. А ти как…

— Ще ти разкажа по-късно. Сега имам спешна нужда от малко информация.

— Каква информация? — поинтересува се предпазливо Хуан.

— Джен е загазила… отново. Може да се е забъркала с опасни хора.

— Не съм сигурен как мога да ти помогна. Отдавна сме вън от играта.

— Кои сме „ние“?

— Аз и Мария.

Останах безмълвен в продължение на няколко секунди, опитвайки се да игнорирам удара в слабините.

— О, човече… не знаеше ли? — попита Хуан.

— Още ли живеете на същото място?

— Да, но, Клайд…

— Ще дойда до трийсет минути — казах аз и затворих.

Двайсет минути по-късно — след като междувременно бях изпушил една цигара — влязох в Ривърсайд и спрях край парка. Тополите бяха започнали да се разлистват, а тревата бе ниска и зелена. В другия край се издигаше дигата, която предпазваше града от наводнения. Там децата си играеха и караха велосипеди. Долавях сладникавия мирис на пръст, който носеха водите на могъщата река Колорадо.

Паркът буквално гъмжеше от многолюдни семейства, излезли на разходка, на пикник или на празненство за рожден ден. Слязох от колата, подпрях се на предния капак и запалих нова цигара. Повечето посетители бяха весели и шумни латиноамериканци. Имах чувството, че се намирам в някоя южноамериканска държава, но не, бях си у дома и се взирах в беседката на централната алея, която бе променила живота ми. Спомените от миналото нахлуха в главата ми с такава сила, сякаш дигата бе рухнала изведнъж.