Ерик Стори - Дадена дума

Преди да дойда тук, бях решил да откажа цигарите. Бях напълно уверен, че ще преборя този вреден навик, тъй като чистият въздух и откритите пространства могат да имат наистина благотворно влияние. Случилото се обаче обърка плановете ми.

Колкото и да не ми се искаше да отлагам пътуването си на север, трябваше да дам дума. Този път ставаше въпрос за сестра ми, а не за някой беден селянин или отчаян туземец в някоя от многобройните джунгли, които бях кръстосвал. Собствената ми плът и кръв… каквото и да означаваше това.

Върнах се край огъня и хвърлих ново дърво в пламъците. Над долината прозвуча самотен вой на койот. Вятърът довя миризмата на топящ се сняг и погали върховете на боровете. Взирах се в пламъците и се чудех в какво ли се е забъркала този път Джен.

И тя като мен — за разлика от двете ни порядъчни сестри — все си имаше неприятности. Притежаваше невероятното умение да попада на неподходящи места в неподходящо време и да се замесва с неподходящи хора. Когато бяхме млади, имахме чувството, че сме само ние двамата против целия свят. После обаче аз си тръгнах. Оставих я да се оправя сама, защото бях егоист.

Сега получавах възможност да й се реванширам. За целта се нуждаех от известно упътване. От посока, в която да тръгна. Така че позвъних отново на Анджи.

Не ми вдигна, затова пробвах с Деб. Отново се включи механичен глас, който ме подкани да оставя съобщение. Така и направих. Не бях сигурен дали Деб ще ми върне обаждането, затова започнах да раздигам лагера. Събрах палатката за толкова време, за колкото повечето хора сменят чаршафите на леглото си. Напъхах спалния чувал в голямата раница, която неизменно мъкнех със себе си от единия край на света до другия.

Засипах огъня с пръст. Когато и последните въгленчета угаснаха, се сбогувах мълчаливо с дъбовете, трепетликите и боровете, превърнали се в мой дом през изминалата седмица. Докоснах шапката си, за да си взема „сбогом“ с планината, която ми бе позволила да спя върху склоновете й през последните два дни. Бе най-близкото подобие на женска прегръдка, на което се бях наслаждавал през последните три години.

Тъкмо се качвах в пикапа, когато телефонът иззвъня. Излязох навън и започнах да натискам разни бутони, докато пищенето не престана.

— Бар — казах аз.

— Обажда се Ник.

Не познавах никакъв Ник.

— Съпругът на Деб.

— А! — възкликнах аз.

— Престани да звъниш. Тя не желае да говори с теб. Нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?

Кимнах и зареях поглед към луната, която надничаше иззад назъбените върхове на хоризонта. Ник заяви, че съм нищожество и гадно копеле, което е зарязало семейството си. Когато приключи с монолога, го уведомих какво е казала Джен. А той ми отвърна, че двамата сме един дол дренки и не му пука в какво се е забъркала тя. Най-сетне успях да изкопча информацията, че я е видял в Клифтън в компанията „на онези нейни отрепки“, както и че отново е започнала да взема наркотици.

— Добре, благодаря за…

Той затвори, преди да довърша изречението.

Качих се в колата, хвърлих телефона на напуканото табло и завъртях ключа. Нищо. Слязох, изритах вратата, после калниците, стоварих юмрук върху предния капак. След като останах доволен от уменията си на механик, седнах обратно зад волана и завъртях ключа отново. Разнебитеният двигател се закашля и издаде нездравословен стържещ звук. Потеглих на юг.

Слязох от планината по черни пътища, озарени от ярката луна, и се спуснах към долината, която смятах, че съм оставил завинаги зад гърба си. Ударих с длани по волана и почувствах как целият автомобил се тресе. Бях го купил за двеста долара от трафиканта, който ме бе прекарал през границата. Докато слушах скърцането и стърженето на старата каросерия, се запитах дали двамата с пикапа ще оцелеем в това пътуване.

Очите ми пареха, шосето плуваше като в мъгла пред мен. Мечтаех да спра и да се пъхна в спалния чувал, но вместо това реших да се поотпусна. Посегнах към хартиения плик, който бях оставил на седалката до мен, извадих бутилката, пъхнах я между краката си и отпих голяма глътка.

След като алкохолът подейства, отдалечаването от мечтания живот в Юкон и завръщането по местата, където бях израснал, започнаха да ми изглеждат по-примамливо. Дълбоко в себе си обаче знаех, че се заблуждавам. Истината бе, че обаждането на Джен пробуди спомени, които бях погребал под много, много години и хиляди километри. Едно телефонно обаждане се оказа достатъчно да ме върне към онова, което исках да забравя.