Том Клэнси - Жив или мъртъв

— Веднага щом заредим — отговори пилотът. Имаха четири или пет часа път, повечето от които щяха да минат на автопилот, след като прелетят над калифорнийския бряг.

Един друг пътник стана, но след това се обърна и тръгна назад.

— Един момент — каза той, като влезе в тоалетната и затвори вратата зад себе си. От тоалетната имаше друга врата. Тя водеше към багажното отделение. Там мъжът беше оставил един сак. Отвори ципа му и отметна капака. Включи един електронен таймер. Реши, че два и половина часа са повече от достатъчни, след което затвори сака и се върна в салона.

— Извинете ме — каза той, след което слезе по десетте стъпала на стълбата. — И благодаря.

— Удоволствието беше мое, господине — отвърна пилотът. — Желая ви приятно прекарване.

Вторият пилот вече беше излязъл, за да наблюдава зареждането с гориво. Последният пътник тръгна след шефа си към лимузината, която ги чакаше на бетона, качи се в нея и колата тръгна. Зареждането с гориво отне пет минути. Пилотът се зачуди как ли са успели да си осигурят такава автоцистерна, но машината замина не след дълго и пилотите се върнаха в кабината, за да започнат пускането на двигателите.

След общо 33 минути на земята самолетът рулира в източния край на пистата, после пилотите подадоха газ за излетна мощност и ускориха в северна посока, за да се изкачат в небето за третата част от полета през този дълъг ден. Петдесет минути по-късно и 1500 литра по-малко гориво те прелетяха над калифорнийския бряг встрани от Вентура и поеха над Тихия океан със скорост 0,83 Мах на височина 12 500 метра. Главният им приемо-предавател беше включен, този път с „официалната“ регистрация на самолета. Фактът, че той току-що се беше появил на екраните на центъра в Сан Франциско, не обезпокои никого, защото полетните графици не се вкарваха в компютри и не бяха систематизирани по никакъв начин. Ако самолетът не нарушаваше правилата, не привличаше никакво внимание. Машината летеше към Хонолулу, на 2000 мили оттук, които се взимаха за около 4 часа и 55 минути. Движеха се по финалната права.

Двамата пилоти се отпуснаха. Самолетът работеше на автопилот и всичките му прибори показваха стойности в нормите. Командирът запали цигара, когато се отдалечи от американския бряг със скорост 510 мили.

Не знаеше, че в багажното отделение има бомба с електронен таймер, направена от почти четири килограма пластичен експлозив PETN и RDX, познат като „Семтекс“. Позволили бяха на пътниците и посрещачите им да се оправят с багажа си. Когато самолетът отмина 600 мили отвъд калифорнийския бряг, хронометърът показа нула.

Експлозията беше незабавна и катастрофална. Тя откъсна опашната част с двигателите от рамата. Главните горивни линии, които преминаваха под пода, започнаха да изхвърлят гориво към небето, което описа подобна на метеорит следа. Тя можеше да бъде видяна от всеки самолет, който летеше след взривената машина, но такъв нямаше, а двата гейзера жълт пламък угаснаха след няколко секунди.

В кабината пилотите не можеха да знаят какво става, освен че чуха рязък шум, таблото блесна с аварийните лампи и сигнали и самолетът спря да реагира на командите. Авиаторите се обучават за работа в критични ситуации. И само след пет или десет секунди двамата разбраха, че са обречени. Без опашни плоскости самолетът не можеше да се управлява, а и законите на физиката оставаха неизменно в сила. Самолетът тръгна в спирала към мастиленочерното море. Пилотите опитаха да овладеят машината, почти загубили надежда. След цял живот обучение и прекараните безкрайни часове в тренажори те знаеха какво да правят, ако самолетът не се подчинява на командите им. Опитаха всичко, но носът не се вдигна. Нямаха време да забележат, че опитите да регулират мощността на двигателите не водят до нищо. Блокирани в местата си от обезопасителните колани, двамата не можеха да погледнат назад в пътническия салон, а не след дълго изпитаха кислороден глад вследствие загубата на налягане в кабината, което беше откъснало вратата към салона. Нямаха никакъв шанс да схванат ситуацията.

Всичко отне малко повече от минута. Носът се люлееше нагоре и надолу, наляво и надясно, по своя инициатива и по волята на въздушните течения, докато не се забиха в океана със скорост от 240 възела, което доведе до мигновената им смърт. По това време групата пътници бяха стигнали окончателната си дестинация и дори не се сещаха за тях.

СЯКАШ ПО СИГНАЛ ОТ АЛЛАХ, че курсът му е верен, Дирар ал Карим чу как езан, призивът за молитва, ехти над покривите на Триполи и се спуска при него в кафенето, където пиеше чай. Той знаеше, че това не е съвпадение. Толкова съсредоточено преповтаряше операцията в главата си, че не забеляза как слънцето се спуска към хоризонта. Но нямаше значение. Аллах със сигурност щеше да му прости този пропуск, особено ако Дирар успее, а за добро или зло именно той трябваше да изпълни задачата. Жалко, че началниците му не разбираха стойността на мисията, но това не го тревожеше. Инициативата, доколкото отговаряше на волята на Аллаха и законите на исляма, беше благодат и със сигурност началниците му щяха да го разберат след края на мисията. А дали той щеше да е още жив, за да приеме техните похвали, щеше да реши Аллах, но наградата му беше сигурна както в този живот, така и в следващия. Тази мисъл утешаваше Дирар и успокояваше нервния му стомах.