Том Клэнси - Жив или мъртъв

Теренът изглеждаше познат на Дрискол. Можеше да е навсякъде по света, но определено май беше тук, което не стесняваше възможностите особено много. Нямаше и ориентири. Нито сгради, нито пътища. Дрискол вдигна ъгъла на масата. Адски тежка се оказа, може би към четиридесет килограма, което разреши един от проблемите му: в никакъв случай нямаше да я мъкне надолу по планината. Щеше да е като делтаплан, а на тази надморска височина вятърът беше отвратителен и тя или щеше да отлети при някой порив, или да се разтропа и да ги издаде. А ако я счупеха, можеше да повредят нещо ценно.

— Окей, направете измервания и вземете парчета, а после вижте дали Смит свърши със снимките на лицата на онези и го накарайте да съсипе тая маса от снимане — нареди Дрискол. — Колко карти за апарата имаме?

— Шест. Всяка по четири гигабайта. Достатъчно е.

— Добре. Многократни снимки на всичко, с най-висока резолюция. Осветете тук допълнително и сложете нещо за определяне на мащаба.

— Рено има ролетка.

— Добре. Използвайте я. Снимайте от много ъгли и отблизо — колкото повече, толкова по-добре.

Това беше хубавото на цифровите апарати — можеш да правиш колкото си искаш снимки и да триеш лошите. В този случай щяха да оставят триенето на хората от разузнаването.

— И проверете всеки сантиметър за белези.

Човек никога не знае кое е важно. Сержантът реши, че мащабът на модела е много важен. Ако е точен, можеха да вкарат размерите в компютъра, да си поиграят малко с алгебрата или с някой алгоритъм, или с каквото решат и да открият нещо някъде. Кой знае, може би папиемашето ще се окаже специално или пък че се прави само в някой магазин на уличка в Кандахар. И по-странни неща са се случвали и той нямаше намерение да даде повод началствата да му мърморят. Достатъчно гневни щяха да бъдат, че жертвата им не е тук, но Дрискол нямаше вина за това. Бойците нямаха достъп до разузнавателната информация отпреди мисията. Въпреки това старата армейска поговорка, че „лайната се търкалят надолу“, си оставаше вярна и в този бизнес, където винаги имаше някой нагоре по хълма и човек трябваше да е готов да отмята и топки лайна.

— Дадено, шефе — отговори Тейт.

— Взривете я, като приключите. Да довършим онова, което и те искаха.

Тейт се отдалечи.

Дрискол се зае със сандъка — вдигна го и го изнесе във входния тунел. В него имаше топ хартия, дебел към десет сантиметра — разграфени листове от бележник, изписани на арабски с цифри и драсканици, и една голяма двустранна сгъваема карта. На едната страна се виждаше надпис „Оперативна навигационна карта, G-6, Картографска агенция на Министерството на отбраната, 1982“ и районът на границата между Афганистан и Пакистан, а другата, подлепена с хартиени лепенки, представляваше карта на Пешавар, откъсната от пътеводител „Бедекер“.

— ДОБРЕ ДОШЛИ В АМЕРИКАНСКОТО ВЪЗДУШНО ПРОСТРАНСТВО, господа — обяви вторият пилот.

Предстоеше им да прелетят над щата Монтана — дом на лосове, просторни небеса и множество затворени бази с празни силози за междуконтинентални балистични ракети.

Тук щяха да изхабят горивото много по-бързо, но компютърът отчиташе това, а и сега имаха много по-голям резерв, отколкото при полета през Атлантика преди няколко часа, пък и доста годни за кацане поля. Пилотът включи челния дисплей, който с помощта на камери за слаба осветеност превръщаше тъмнината в изображение в зелено и бяло на екрана. На запад от курса им се виждаха планини. Самолетът автоматично щеше да набере височина, за да компенсира, защото беше програмиран да поддържа триста метра над нивото на земята, и то с леки изкачвания и завои, за да останат доволни богатите пасажери и може би да станат редовни клиенти.

Самолетът се изкачи плавно на 1860 метра, докато прелитаха над подобния на гущер гръбнак на планинската верига Гранд Тетън. Някъде под тях се намираше националният парк Йелоустоун. През деня би могъл да се види, но сега летяха в безоблачна и безлунна нощ.

Системата за откриване на радари показваше, че са „свободни от конфликти“. Близо до тях и на тази височина нямаше други самолети. Базата на ВВС „Маунтин Хоум“ се намираше на няколкостотин мили зад тях заедно с нейните млади нахъсани пилоти изтребители.

— Жалко, че не можем да наклоним челния дисплей надолу от носа. Сигурно ще ни покаже бизоните с инфрачервените си сензори — каза пилотът. — Четох, че се завръщат тук, на запад.

— Заедно с вълците — отвърна вторият пилот. Природата изискваше равновесие или поне така казваха по канала „Дискавъри“. Няма ли достатъчно бизони, вълците измират. Няма ли достатъчно вълци, бизоните се възпроизвеждат прекалено много.