Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

Тук трябва да обясня, че ние, италианците, от няколко поколения зависим за оцеляването на различните си държави и княжества от същите тези кондотиери — братство от наемнически генерали, чиито банди главорези изпълняват срещу солидна цена военните задачи, които френският крал би възложил на огромна армия на постоянна служба при него и ръководени от благородници, които са му се заклели във вярност. Но тук, в Италия, модата е да наемаме на служба инструментите за собственото си унищожение. Тези „воини на Фортуна“ се перчат като сводници в гравираните си брони, водят измислени войни помежду си само за да ограбват беззащитните селяни и прехвърлят верността си към този, който им предлага най-тлъста печалба. А двете семейства, които в момента са начело на тази клика от кръвопийци, са Орсини и Вители.

— Вие направихте Хуан капитан-генерал на Светата римска църква — обвиних обвинителя си. — Пост, за който той беше абсолютно неподходящ и който по никакъв начин не желаеше. Пак вие бяхте този, който заповяда на клетия Хуан да хвърли войниците си в поредица от безполезни нападения над крепостите на Орсини в околностите на Рим, които бяха защитавани от войници под командването на Вители. Дори и монахиня в манастир ще види, че убийците на Хуан са или Орсини, или Вители. Или и двамата. Вие обаче така и не ги подгонихте, нали, Ваше светейшество?

Ако бях очаквала отговор, сега видях, че скоро няма да го получа.

— Бяхте прекалено слаб, за да потърсите сметка от убийците на родния си син. Вместо това ги използвахте за своя облага.

Той ме разбра отлично, макар че ти може би няма да успееш. Папите преди дядо ти се бяха отказали от голяма част от светските владения на Църквата — част, която в момента заема цяла централна Италия и е позната като папските държави — в полза на цял куп тирани, големи и малки. Без помощта на Орсини и Вители дядо ти и дук Валентино можеха само да си мечтаят да разгромят тази армия от деспоти. Затова наеха някогашните си врагове, поставиха тези кондотиери под дръзкото и умно командване на Валентино и така успяха да си възвърнат папските държави с бързина, която събуди страхопочитание у цяла Европа; чухме за тези победи дори в полупотъналите в земята улички на Трастевере. Затова дядо ти, който нямаше желание да уличи съюзниците си в убийството, сметна, че ще е много по-удобно да обвини мен. Аз не разполагах с войници, които Негово светейшество да може да наеме.

— Ти не дойде при мен, когато открихме Хуан… — гърбът на дядо ти леко потръпна — … когато можеше да ни предложиш тези теории. Вместо това избяга като някоя крадла.

— Аз бях там, когато откриха Хуан. Чаках край реката…

За миг се потопих в този спомен и отново чух виковете на рибарите.

— Веднага щом го видях, разбрах, че ще поискате от мен да се призная за виновна. Точно както очаквате тази вечер. — Погледнах към инструментите за разпит в кутията до мен. — А освен това дори тогава знаех, че нося дете в утробата си — дете, заради което бях готова да се изплюя в лицето на Сатаната, за да го защитя.

Негово светейшество се обърна. Сега съскането в думите му беше по-очевидно, отколкото преди:

— Отсега нататък момчето ще разполага с моята закрила. Тук, във Ватикана.

Нададох вой, загубила всяка капка разум. Тези думи ми причиниха по-голямо мъчение от всеки инструмент, който можеше да избере Бехайм.

Едва когато гласът ми секна от изтощение, милостивият Бог ми дари известно спокойствие — при което установих, че очите на Сатаната са толкова близо до лицето ми, че мога да усетя миризмата на вино в дъха му.

— Bene, bene [9] Добре, добре (ит.). — Бел. прев. — каза дядо ти. — Отворих една врата и ти показах скръбта си. Един миг на болка, която за мен така и не спира. Риза от пламъци, която никога няма да успея да откъсна от гърдите си.

— И аз скърбя за Хуан.

Той омаловажи скръбта ми само с едно примигване.

— Наричаш момчето Джовани. Разбира се, и това го знаех още от деня на раждането му. Но не вярвам да си сигурна, че моят Хуан е бащата на твоя Джовани.

— Той е дете на утробата и душата ми. Светата майка и аз знаем кой е бащата, който ми даде семето си.

— След като момчето прекара известно време тук, ще разбера кой е баща му — отсече дядо ти с глас, в който не се долавяше и следа от несигурност. Кимна на Бехайм и той отново вкара в употреба лекарския си нож.

Случи ли се нещо такова, човек само се пита на кое ли място ще направят първия разрез. Когато Бехайм сряза въжето, което привързваше дясната ми ръка към стола, реших, че смята да разтегне крайника ми така, че песента ми да започне с пронизителни чисти ноти. Вместо това той преряза въжето, стегнало лявата ми ръка.