Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

— В кутията е, Лоренцо — каза дядо ти. — Дай й го.

Затворих очи и усетих ръката на Бехайм между бедрата си, несъмнено в предвкусване на мига, в който ще вдигне полите ми. Против волята си погледнах надолу.

Той бе оставил в скута ми малка кесийка, която спокойно можеше да се побере в дланта ми. Ушита от изцапана червена вълна, с дълга червена връв, тя беше от торбичките за заклинания, които носят проститутките и сводниците в Рим с надежда да ги споходи късметът или да успеят да направят любовно заклинание.

— Погледни вътре — нареди Негово светейшество.

Пъхнах треперещи пръсти в кесията и извадих мръсна картичка, не по-дълга от палеца ми. И към нея беше прикрепена червена нишка. Това беше bollettino, каквито не се срещат често в Рим — хората от провинцията носят тези малки молитви закачени на врата си. Думите все още се виждаха въпреки неумелата ръка на писаря и евтиното мастило, не много по-тъмно от мръсната хартия: Sant Antoni mi benefator [10] Cвети Антоний, моят покровител (ит.). — Бел. прев. . Това беше надраскана на някакъв селски диалект молитва към свети Антоний, който ни пази от демоните.

Но когато обърнах картичката, видях друг надпис — дело на опитна ръка, на правилен италиански и с черно китайско мастило: Gli angoli dei venti. Ъглите на ветровете.

Погледнах към папата и поклатих глава.

— Изпразни я — каза той.

Останалата част от съдържанието се изсипа в скута ми: две зърна от бакла, малка бучка сив варовик, една quattrino della croce — монета, претопена във формата на кръст. Това бяха заклинанията, които можеха да накарат някой мъж да се влюби в тази, която ги носи. Имаше обаче и още един, последен предмет, който замръзна в ръцете ми.

Сведох поглед към миниатюрната бронзова глава на бик, не по-голяма от малка камбанка, с големи очи, къси рога и халка, която сякаш растеше от върха на черепчето, така че главата можеше да се носи като амулет. Беше антика от времето на етруските — древната раса, населявала тези земи преди римляните и дала името си на Тоскана. Обърнах го в дланта си. Само един миг ми стигаше, за да открия миниатюрните латински букви, гравирани на гърба: Alexander filius. Синът на Александър. В деня, в който се възкачи на престола на свети Петър като папа Александър Шести и прие името на езически завоевател вместо това на някой светец, Родриго Борджия подари този символ на привързаност — и светски амбиции — на любимия си син.

— Хуан… — започна папата и преглътна, сякаш виното в дъха му се бе изкачило обратно в гърлото му. — Хуан го е носил през онази нощ.

— Никога не го сваляше. — По някаква странна причина изпитах половинчата надежда, че това може да утеши бащата на Хуан.

— Открили са го в Имола — каза той.

Говореше за един маловажен град в Романя, най-северната от папските държави, разположена в огромна равнина между Апенините и Адриатическо море. Или по-скоро би трябвало да кажа, че Имола беше незначителен град, преди дук Валентино да установи двора си там по-рано тази година. Чуваше се, че всички посланици — не само тези от многобройните ни италиански държави и останалата част от Европа, но и турските — са ходили там като молители. По някакъв начин амулетът на Хуан бе пътувал пет години и бе прекосил стотици мили от дължината и ширината на Италия, за да се върне в ръцете на баща му. Фортуна наистина обича жестоките иронии.

— Как…

— Как, наистина?

Вдигнах глава.

— Щом сте наблюдавали всичките ми действия през тези последни години, значи знаете, че не може да съм го изпратила в Имола, дори и някога да е бил у мен. За последен път видях този амулет една седмица преди да убият Хуан. Последния път…

Насилих се да отблъсна образите, които ме очакваха на повърхността на една река с бакърен цвят, която се надявах да не пресека никога отново.

— В онази лодка също не го видях. Макар че може да го е взел някой от рибарите.

Папата хвърли поглед към Бехайм.

— Проучихме онези рибари много грижливо.

Може би в тази „грижа“ имаше ужасяваща ирония. Ако обаче беше така, лицето на Негово светейшество не го издаде с нищо.

— Убийците на момчето ми са го свалили от врата му. — Негово светейшество дръпна амулета от мен, сякаш аз бях крадлата. — Взели са го като трофей.

— Жената, от която сте взели тази торбичка, сигурно ще може да ви каже кой й го е дал — промълвих и се учудих колко отчаяно прозвуча гласът ми.

— Нищо не може да ни каже. Тази кесийка със заклинания принадлежи на мъртва жена. Открили са я в ръката й.