Крис Картер - Престъпен ум

Хънтър се досети какво ще последва.

— Решил си да си смениш самоличността — каза той.

Лушън го погледна в очите и кимна.

— Точно така — потвърди той. — Знаеш ли, когато си наркоман и живееш като «отрепка» толкова дълго, колкото мен, се свързваш с някои много колоритни хора, способни да ти набавят всичко, което искаш… на определена цена, очевидно. Да се снабдя с нова самоличност беше лесно като да си купя вестник.

Хънтър знаеше, че Лушън не лъже, защото разбираше реалността на света, в който живеят. За да се снабди с документи на друго име, човек трябва само да познава подходящите хора, или пък неподходящите, в зависимост как гледаш на нещата. А тези хора изобщо не се намират трудно.

— След като станах Лиъм Шоу — продължи Лушън, — се заех да възстановя здравето си. Отне ми известно време да понапълнея… да възвърна равновесието си. Заради всичките наркотици, които взимах, имах тяло на анорексик. Стомахът ми се беше свил. Устата ми беше пълна с киселини. Здравето ми се беше влошило, бях на косъм от смъртта. Хранех се насила. — Той млъкна и погледна ръцете и торса си. — Сега изглеждам добре външно, но отвътре съм адски скапан, Робърт. Причиних много поражения на организма си. Много от тях необратими. Повечето ми вътрешни органи са увредени и дори не съм сигурен дали все още функционират.

Въпреки думите му Хънтър не долови самосъжаление в тона на гласа, нито в израза на очите му. Лушън беше приел онова, което си бе причинил. Беше признал грешките си и явно нямаше нищо против да плаща цената.

— Разкажи ми за тази работа с доставката на коли — каза Хънтър.

Лушън повдигна вежди, докато гледаше стария си приятел.

— Проблемът, когато се забъркаш с такива хора, с каквито се забърках аз, е, че още в самото началото те впиват ноктите си дълбоко в теб. И никога не те пускат. Притежават те до края на живота ти. Сигурно разбираш, че тези хора могат да бъдат много убедителни, когато пожелаят.

Хънтър не отговори.

— Всичко започна преди година и половина — продължи Лушън. — Обикновено ми се обаждат по мобилния телефон откъде да взема колата. Казват ми къде да я закарам и в колко часа. Не споменават никакви имена. Когато отида на мястото, някой винаги чака да вземе колата. Давам я, човекът ми брои пари, колкото да си купя билет за връщане… може би малко повече, и това е всичко. До следващото телефонно обаждане.

— Предполагам, че не доставяш колите на едно и също място.

— Така е — съгласи се Лушън. — Различно място, откъдето да взема колата, и различен адрес за доставка всеки път. — Той млъкна и погледна Робърт. — Но винаги я доставям на един и същи човек.

Това беше изненада.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Хънтър.

Лушън направи гримаса.

— Висок метър и осемдесет, добро телосложение, но доставките винаги се извършваха нощем на някое тъмно поле. Човекът, който получаваше колата, неизменно носеше дълго палто с вдигната яка, бейзболна шапка и тъмни очила. — Той повдигна рамене. — Само това описание мога да ти дам.

— Откъде знаеш, че е бил един и същ човек?

— Същият глас, същата поза, същите маниери. — Лушън се облегна назад на стола. — Спомняш ли си играта, която играехме в университета?

В годините им в Станфорд Хънтър, Лушън и Сюзън отиваха в някой ресторант, бар, клуб или парк и се редуваха да избират някого в тълпата, наблюдаваха го няколко минути и се опитваха да му направят психологическа характеристика според начина, по който се движеше и говореше. Беше забавно, страхотно упражнение по бихейвиористична психология.

— Да — отговори Хънтър.

— Все още умея да го правя. Всъщност мисля, че не съм преставала. Казвам ти, Робърт, човекът беше един и същ всеки път.

Хънтър не видя причина да се съмнява в Лушън.

— А човекът, който ти даваше колата?

— Както казах, съобщаваха ми инструкциите по телефона. Колите бяха оставяни на паркинги. Ключовете, билетът за паркиране и адресът за доставяне бяха в плик на безопасно място, откъдето да ги взема. Нямах връзка с човека.

— И нямаш представа какво доставяш? Имам предвид, не знаеш какво има в багажника?

Лушън поклати глава.

— Това винаги беше част от инструкциите — не поглеждай в багажника.

Хънтър се замисли, но Лушън се досети какъв ще бъде следващият му въпрос, и предложи отговор, преди Робърт да го зададе.

— Да, изпитвах любопитство. Да, много пъти мислех да надникна, но както казах, това са хора, с които не искаш да се закачаш. Ако бях отворил багажника, сигурен съм, че щяха да разберат по някакъв начин. Любопитен или не, това беше глупава грешка, която не бях готов да направя.