Крис Картер - Престъпен ум

В стаята настъпи мълчание. Хънтър напълни картонена чаша с вода от голямата охладена бутилка и я сложи на масата пред Лушън.

— Благодаря — каза Лушън и веднага отпи малка глътка.

Хънтър напълни чаша и за себе си.

— Хванали са погрешния човек, Робърт — най-после каза Лушън.

Хънтър се вгледа в стария си приятел.

Нервите на Лушън, изглежда, бяха започнали да се успокояват и той бе готов да говори. Хънтър го погледна въпросително.

— Не съм го направил — каза Лушън, отново с глас, изпълнен с чувство. — Не съм направил онова, което те твърдят, че съм извършил. Трябва да ми повярваш, Робърт. Аз не съм чудовище. Не съм направил онези неща.

Хънтър мълчеше.

— Но знам кой ги е направил.

Зад голямото еднопосочно огледало в съседната стая за наблюдение специални агенти Тейлър и Нюман внимателно следяха всяко движение и слушаха всяка дума, произнесена от Лушън Фолтър. Присъстваше и доктор Патрик Ламбърт, криминолог и психиатър от Отдела за бихейвиористични науки на ФБР.

На масата до източната стена два монитора на камери за видео наблюдение показваха детайлни изображения на Лушън, заснети от различни ъгли. Доктор Ламбърт търпеливо следеше всяко движение на лицето и изследваше всяка промяна в интонацията на затворника, но това не беше всичко. Двата монитора бяха свързани и със свръхмодерен софтуер за лицев анализ, който можеше да разчита и да оценява и най-малките движения на лицето и очите, движения, които разпитваният не може да контролира, задействани несъзнателно, докато психичното му състояние се променя от спокойно в нервно, тревожно, раздразнително, ядосано и така нататък. Всички в стаята за наблюдение бяха убедени, че ако Лушън Фолтър излъже за нещо, ще разберат.

Нито доктор Ламбърт, нито специални агенти Тейлър и Нюман обаче се нуждаеха от програмата за лицев анализ, за да забележат тревожността и нервността в тона на гласа на Лушън движението на очите и израженията на лицето му. Това беше нещо, което те вече очакваха. Все пак той говореше за пръв път, откакто бе арестуван за изключително жестоко двойно убийство. Като се добавеше към това и фактът, че сега седеше очи в очи със стар приятел, когото не беше виждал от дните си в университета, Лушън би трябвало да е нервен и неспокоен. Това беше често срещана психологична човешка реакция. Както и първоначалното отбягване на темата. Говоренето за нещо познато за него и стария му приятел беше лесен и безопасен начин да успокои нервите си и да се отпусне. Всички чакаха, знаейки, че детектив Хънтър скоро ще започне бавно да насочва Лушън да говори, но това не се наложи. Лушън сам се върна на темата. Последните му думи обаче изненадаха всички.

Напрежението в стаята за наблюдение се повиши и всички инстинктивно обърнаха глави към мониторите, сякаш така щяха да виждат или да чуват по-добре.

Не съм го направил. Не съм направил онова, което те твърдят, че съм извършил. Трябва да ми повярваш…

— Естествено, че не е — подсмихна се Нюман, поглеждайки Тейлър. — Те никога не са го направили. Затворите ни са пълни с невинни хора, не е ли така?

Тейлър не отговори. Тя и доктор Ламбърт продължиха внимателно да гледат екраните.

Но знам кой го е направил.

Последните шест думи бяха нещо, което никой не очакваше, защото всъщност се равняваха на признание в съучастничество. Лушън Фолтър не беше убил и обезглавил двете жени, но признанието, че знае кой го е извършил, че не е съобщил на полицията и че е заловен да пренася женските глави из страната, го правеше съучастник в убийството с най-малко две утежняващи вината обстоятелства. А в Уайоминг, където той беше арестуван и все още имаше смъртно наказание, прокурорът несъмнено щеше да настоява на такава присъда.

Въпреки изненадата си Хънтър се постара да изглежда спокоен и отпуснат. Той беше сигурен, че последните шест думи на състудента му са повишили напрежението в съседната стая за наблюдение, но сега нервите на Лушън, изглежда, се бяха успокоили достатъчно, за да говори. Хънтър знаеше, че трябва да поддържа разговора гладък и спокоен, само да насочва стария си приятел в правилната посока и да го остави да говори.

Той придърпа стол и седна до масата срещу.

— Знаеш кой го е направил? — попита го със спокоен тон, сякаш питаше някого колко е часът.

Водещите разпити обикновено заемат авторитетна поза и стоят прави, а разпитваният седи — в по-ниско, подчинено положение. Теорията е, че това въздейства като метод на сплашване — този, който задава въпросите, е на по-високо ниво и говори отвисоко на онзи, който отговаря. Това въздейства на спомените от детството, които повечето хора вероятно имат, когато родителите им са ги упреквали за лошо държание. Но последното, което искаше Хънтър в момента, бе Лушън да се чувства по-уплашен, отколкото вече беше. Той седна, за да не бъде в авторитетна позиция и да бъде на едно ниво с Лушън. От психологическа гледна точка Хънтър се надяваше ходът му да има ефект и да намали до минимум напрежението в стаята.