Крис Картер - Престъпен ум

— Не знам «точно» кой го е направил — каза Лушън, наведе се напред и сложи лакти на масата, — но това е логично заключение. Трябва да е или човекът, на когото доставях колата, или онзи, който ми я даде. Ако не са го направили те, ще знаят кой го е извършил. Трябва да говорите с тях. — Лушън млъкна и въздъхна дълбоко, прочувствено. — Трябва да ми помогнеш, Робърт. Аз не съм онзи, когото ФБР търси. Не съм го направил. Аз съм само доставчик.

За пръв път Хънтър забеляза леко емоционално треперене в гласа на Лушън. Той знаеше, че колата не е регистрирана на името на Лушън. Агентите на ФБР му го бяха казали, но за пръв път чуваше, че Лушън е доставял автомобила на някого другиго.

— Карал си форда на някого? — попита Хънтър.

Лушън отново избегна погледа му. Когато най-после заговори, тонът му пак беше спокоен и контролиран, но този път имаше нюанс на гняв.

— Реалността е, че животът не се отнася еднакво към всеки, приятелю мой. Убеден съм, че знаеш това.

Хънтър не беше сигурен за какво говори той и затова зачака.

Лушън стрелна поглед към камерите на тавана и после към голямото еднопосочно огледало зад Хънтър. Знаеше, че го записват. Съзнаваше, че нищо, което каже, няма да остане само между него и Робърт, и за миг сякаш се смути.

Хънтър долови внезапното неудобство на приятеля си и проследи погледа му, но не можеше да направи нищо, за да попречи на другите да слушат. Шоуто беше на ФБР, не негово. Той даде малко време на Лушън.

— След като напуснах Станфорд, направих няколко грешки — каза Лушън и млъкна, преосмисляйки думите си. — Всъщност направих доста грешки. Някои от тях много лоши. — Той най-после погледна Хънтър. — Предполагам, че трябва да започна отначало.

Неизвестно защо думите на Лушън оказаха смразяващ ефект, сякаш някой изведнъж включи климатика в стаята за разпити.

Хънтър почувства, че по врата и гърба му полазват ледени тръпки, но не показа нищо.

Лушън отново изпи глътка вода и изразът в очите му стана меланхоличен.

— През втората ми година в Йейл се запознах с една жена — започна той. — Казваше се Карън. Беше англичанка, от място на име Грейвсенд, в Югоизточна Англия. Чувал ли си го?

Хънтър кимна.

— Аз не го бях чувал. Трябваше да го потърся на картата. Както и да е. Карън беше… — Лушън се замисли как да се изрази — различна от представата на повечето хора за студентка, която учи за докторска степен в Йейл.

— Различна? — попита Хънтър.

— Във всяко отношение. Тя имаше свободен дух, ако вярваш, че хората може да имат такова нещо. Спомняш си по какви момичета си падах, нали?

Хънтър кимна отново, но не каза нищо и остави стария си приятел да говори, без да го прекъсва.

— Карън не беше като другите. — Устните на Лушън се разделиха в плаха усмивка. — Когато се запознахме, тя беше на четирийсет и две, а аз на двайсет и пет.

Хънтър започна да си води бележки наум.

— Беше метър и петдесет и три, цели трийсет и пет сантиметра по ниска от мен… и закръглена.

Хънтър помнеше, че Лушън харесваше само високи слаби жени — метър и седемдесет и пет и повече, с гъвкави тела на танцьорки.

— Имаше доста татуировки — продължи Лушън. — Пиърсинг на устните и на носа, лявото ѝ ухо беше удължено с цял сантиметър, а бретонът ѝ беше а ла Бети Пейдж 1 1 Един от най-големите секссимволи от зората на 50-те години — Б.пр. .

Този път на Хънтър му беше трудно да не покаже изненада.

— Мислех, че не харесваш татуировки.

— Не харесвам. Не си падам и по пиърсинга на лицето. Но в Карън имаше нещо. Не мога да обясня. Нещо, което ме грабна и не ме пусна. — Лушън пак отпи глътка вода. — Започнахме да се срещаме няколко месеца след като се запознахме. Странно е как животът винаги ти поднася изненади, нали? Карън изобщо не приличаше на момичетата, които харесвах, и не се държеше като тях, но въпреки това се влюбих до уши в нея. — Лушън млъкна и отмести поглед встрани. — Наистина бях влюбен.

Хънтър видя, че на челюстта на приятеля му трепна мускул.

— Тя беше много мила жена — каза Лушън. — И се спогаждахме фантастично добре. Правехме всичко заедно. Ходехме навсякъде заедно. Прекарвахме всяка секунда заедно. Карън стана моето убежище, моят рай, моето сърце. Живеех в мечта, но имаше един проблем.

Хънтър зачака.

— Забърка се с едни много лоши хора.

— Какви? — попита Хънтър.

— Хора с наркотици, такива, с каквито не се закачаш, освен ако не ти е омръзнал животът и не искаш да го напуснеш по насилствен начин. — Лушън изпи остатъка от водата на три големи глътки, а после смачка чашата с дясната си ръка.