Крис Картер - Престъпен ум

— Изглеждаш добре, приятелю мой — отново се усмихна Лушън, анализирайки го с поглед. — Виждам, че редовно си правил гимнастика. Приличаш на… — Той замълча, търсейки подходящи думи — строен боксьор, готов за шампионска схватка, и изобщо не си остарял. Животът, изглежда, е бил добър към теб.

Хънтър леко тръсна глава, все едно излизаше от унес.

— Лушън, какво става, по дяволите? — Гласът му беше спокоен и сдържан, но очите му все още показваха изненада.

Лушън си пое дълбоко дъх и тялото му се напрегна.

— Не съм сигурен, Робърт. — Гласът му беше малко по-слаб.

— Не си сигурен?

Лушън отново насочи поглед към окованите си ръце и се размърда неспокойно на стола, търсейки по-удобна поза — ясен знак, че се бори с мислите си.

— Кажи ми — каза той, отбягвайки зрителен контакт, — чувал ли си се със Сюзън? — За миг Лушън изглеждаше изненадан от въпроса си.

Хънтър се намръщи.

— Какво?

— Сюзън. Помниш я, нали? Сюзън Ричардс.

В главата на Хънтър нахлуха проблясъци на спомени. Той си спомняше Сюзън много добре. Как би могъл да я забрави? Тримата бяха неразделни през годините им в университета. Сюзън също следваше психология и беше много умна студентка. След като я бяха приели в Станфорд, тя се беше преместила от Невада в Калифорния. Беше едно от онези щастливи момичета, винаги усмихнати и позитивно настроени към всичко, и малко неща можеха да я смутят. А и привлекателна — висока и слаба, с кестенява коса, красиви светлокафяви очи с формата на бадем, малък нос и сочни устни. Беше наследила повечето изящни черти на майка си индианка. Всички казваха, че прилича повече на холивудска звезда, отколкото на студентка по психология.

— Да, разбира се, че помня Сюзън — отговори Хънтър.

— Чувал ли си се с нея през всичките тези години? — попита Лушън.

Подготовката по психология на Хънтър се задейства и той най-после осъзна какво става. Защитните механизми и страхът на Лушън се активираха. Понякога, когато се бои или е прекалено нервен, за да говори по деликатен въпрос, човек почти несъзнателно се опитва да отклони разговора от тази чувствителна тема и да избегне да говори за нея поне за малко, докато се поуспокои. Именно това правеше Лушън.

Като психолог Хънтър знаеше, че най-добрият начин да се справи с това, е да се съгласи с него. Нервите щяха да се отпуснат след известно време.

— Не — отвърна той. — След като тя се дипломира, не сме се чували. А ти?

Лушън поклати глава.

— И аз не съм я чувал. Дори не ми написа кратко писмо.

— Спомням си, тя каза, че иска да пътува. В Европа. Може би го е направила и е решила да остане там. Вероятно е срещнала някого и се е омъжила или е открила възможност да направи кариера.

— Да, и аз си спомням, че говореше за пътуване, и може би го е направила — съгласи се Лушън. — Но въпреки това, Робърт. Ние бяхме заедно през повечето време. Бяхме приятели… добри приятели.

— Случват се такива неща, Лушън. И ти и аз бяхме най-добри приятели, а не поддържахме връзка след университета.

Лушън погледна Хънтър.

— Това не е съвсем вярно, Робърт. Поддържахме връзка известно време. Всъщност няколко години. Докато ти взе докторската си степен. Дойдох на церемонията, помниш ли?

Хънтър кимна.

— Мислех си, че Сюзън е поддържала връзка с теб. — Лушън повдигна рамене. — Всички знаеха, че си пада по теб.

Робърт не отговори.

Лушън му се усмихна дружелюбно.

— Знам, че ти не я сваляше, защото знаеше, че я харесвам. Това беше страхотно от твоя страна. Много… мило и деликатно, но мисля, че не бих имал нищо против. Двамата щяхте да бъдете много хубава двойка.

Лушън отмести очи от Хънтър за секунда.

— Спомняш ли си, когато отидохме с нея в онзи салон за татуировки, защото тя искаше да си направи онова ужасно нещо на ръката? — попита той.

Робърт си спомняше. Сюзън бе решила да си татуира червена роза с трънливо стебло, увито около кървящо сърце, което сякаш го задушава.

— Да, спомням си — меланхолично се усмихна той.

— Какво беше, по дяволите? Роза, задушаваща сърце?

— Татуировката ми харесваше. Беше различна. Убеден съм, че означаваше нещо за Сюзън. Мисля, че изглеждаше много добре на ръката ѝ. И татуистът свърши чудесна работа.

Лушън направи физиономия.

— Не харесвам татуировки. Никога не съм ги харесвал. — Той замълча и отмести очи към произволна точка на стената от пенобетон. — Сюзън ми липсва. Тя винаги ни разсмиваше, дори в най-неприятни ситуации.

— Да, и на мен ми липсва.