Крис Картер - Престъпен ум

Хънтър се приготви да каже нещо, но Лушън го прекъсна:

— Моля те, не казвай, че вече го знаеш или че не вярваш, че съм чудовище, защото не искам съжалението ти, Робърт. Искам да знаеш. Наистина да знаеш. Затова ще ти кажа каквото ще ти кажа, защото знам, че ще провериш всичко, със или без ФБР.

Хънтър все още не виждаше издайнически знаци.

Съзнаваше, че Лушън е прав. Нямаше как да си тръгне от стаята за разпити и да забрави всичко, което се готвеше да му каже, на какъвто и натиск да го подлагаше ФБР.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попита Робърт. — Какво искаш да проверя?

Лушън наведе глава към ръцете си, а после срещна погледа на Хънтър… и отново заговори.

Специални агенти Тейлър и Нюман и доктор Ламбърт влязоха в стаята за разпити трийсет секунди след като Лушън беше върнат в килията. Хънтър се беше навел над металната маса срещу празната стена. Изражението му беше замислено.

— Детектив Хънтър — каза Тейлър, привличайки вниманието му. — Това е доктор Патрик Ламбърт. Той е криминолог психиатър от ОБН. Доктор Ламбърт също гледа целия разпит от стаята за наблюдение.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, детектив Хънтър — каза доктор Ламбърт и стисна ръката на Робърт. — Внушителна работа.

Хънтър се намръщи леко.

— Научният ви труд. Внушителен е. И като си помисля, че сте го написали толкова млад.

Робърт прие комплимента, като кимна.

— Той беше казал само шест думи за пет дни, но вие го накарахте да говори — отбеляза Тейлър.

Хънтър я погледна, но не каза нищо.

— Не забелязахме нищо нередно — обяви Нюман и си наля чаша вода от големия охладител.

— Какво имате предвид? — попита Хънтър.

Нюман му каза за софтуера за лицев анализ, който използваха в стаята за наблюдение.

— Имаше няколко нервни движения на очите, главата и ръцете — обясни доктор Ламбърт — и няколко емоционални нюанса тук-там в тона на гласа му, но нищо, което може да се определи като прекомерна притесненост или нервност. Най-важното е, че нямаме ясни признаци, че той лъже за нещо.

— Той замълча за ефект. — Но няма ясни показания и че казва истината.

«Толкова струва скъпият ви софтуер за лицев анализ» — помисли си Хънтър.

— И това включва всичко, което той ви каза през последните няколко минути на разпита — добави доктор Ламбърт.

Лушън се беше опитал да говори тихо, по-тихо, отколкото през останалата част на разговора, но мощният многопосочен микрофон на тавана над металната маса бе доловил всяка дума, която беше казал на Хънтър.

Ще ти кажа една гатанка, Робърт. Гатанка, на която само ти знаеш отговора. Лушън беше подпрял лакти на масата, беше се навел напред и бе погледнал над рамото на Хънтър към еднопосочното огледало зад него. Не вярвам на онези скапаняци.

Гласът му се беше превърнал в шепот.

— От няколко години живея — или се крия, ако предпочиташ — в Северна Каролина. Къщата е под наем и плащам в брой и авансово на възрастна двойка, затова не могат да я проследят до мен. — Последва мълчание и после Лушън пийна глътка вода. — В нашата стая в общежитието в Станфорд имах няколко плаката на стената до леглото си. Но имаше един по-особен. Най-големият. Ти го харесваше… онзи със залеза. Ако се замислиш, ще си го спомниш. Окръгът в Северна Каролина носи същото име като фигурата на онзи плакат.

Изражението на Хънтър беше станало замислено.

— Освен това съм сигурен, че си спомняш професор Лютив сос. — Десният ъгъл на устата на Лушън се беше повдигнал в неискрена усмивка. — Предизвикателството на Сюзън? Нощта на Хелоуин? — Той беше изчакал само секунда и после бе видял, че Хънтър се е досетил. — По една чиста случайност градът, в който живея, има същото име.

Хънтър не беше отгатнал.

— След първото телефонно обаждане, с което ми поръчаха да направя първата доставка на кола, вътрешният глас ми каза, че това вероятно ще свърши много лошо. Затова, като предпазна мярка, започнах да си водя дневник, така да се каже. Записвах всичко, което можех — дати, час и времетраене на обажданията, подробности за разговорите, кога взимам колите, местата, марките на автомобилите, номерата на регистрационните табели, спирките, които правех по пътя, името на човека от другия край на линията… всичко. Държа тетрадките вкъщи, в мазето.

Хънтър беше съзрял друг блясък в очите на стария си приятел — нещо, което го нямаше там преди това.

— Къщата е в края на гората. Ключовете са в джоба на якето ми, което от ФБР сигурно са взели. Ти имаш официалното ми разрешение да ги използваш и да влезеш в къщата, Робърт. Вътре ще намериш много неща, които ще ти помогнат да изясниш бъркотията.