Крис Картер - Престъпен ум

Лушън смени тактиката.

— А ти, мускулест здравеняко? — обърна се той към шофьора. — Ако съм влязъл с взлом в дома ти и жестоко съм убил жена ти и ти ме търсиш от двайсет години, какво ще бъде отмъщението ти, когато най-после се изправиш очи в очи с мен? Имаш такъв вид, сякаш можеш да смачкаш черепа ми само с едно стискане на пръстите си, които са като банани. Обзалагам се, че с жена ти много се забавлявате с тях.

Шофьорът се намръщи гневно и погледна Лушън в огледалото за обратно виждане.

— Дори не си помисляй да отговаряш на затворника, редник — предупреди го Тейлър. — Не обръщай внимание на думите му, колкото и да са обидни. Разбра ли?

— Да, госпожо — с плътен басов глас отговори командосът.

Лушън се изсмя на глас.

— Нека да ви кажа какво мисля аз, агент Тейлър. Мисля, че Робърт ще го направи. Ще се пречупи и най-после ще отмъсти. И мисля, че единственият начин, по който вие ще можете да го спрете, е ако го застреляте. Големият въпрос е дали ще го сторите?

Хънтър и двама морски пехотинци чакаха до малкия произведен по поръчка петместен «Лиър Джет», когато черният джип с Тейлър и Лушън спря до самолета.

На небето бяха започнали да се събират тежки облаци, създавайки усещането, че денят променя настроението си и светлината се заменя с мрак, а синьото — със сиво.

Кортни слезе от колата и даде на единия командос ключовете за оковите на Лушън. Пехотинците го отключиха от задната седалка и го качиха на борда на самолета. Докато минаваха покрай Хънтър и вървяха нагоре по няколкото стъпала, водещи към вратата на самолета, Лушън се обърна и погледна Хънтър в очите. Не видя нищо друго, освен болка и гняв, но се наложи да се бори, за да сдържи усмивката си.

Едва когато веригите на Лушън бяха закачени за специалните метални халки, монтирани в пода до едната седалка, Хънтър и Тейлър се качиха на борда.

Седалката на Лушън беше в дъното на пътническия салон, оградена с метална решетка, снабдена с военна, неразбиваема електронна ключалка, която можеше да се активира само с бутон до пилотската кабина.

Тейлър сложи сакото си на седалката вдясно пред клетката на Лушън, но не седна. Хънтър зае мястото от другата страна на пътеката. Пилотът търпеливо чакаше.

— Е, къде в Илинойс отиваме? — попита Кортни.

— Не отиваме в Илинойс — хладно отвърна Лушън.

Тейлър се поколеба за миг.

— Как така? Ти каза, че ще ходим в Илинойс.

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че ни трябва достатъчно гориво, за да изминем разстоянието от тук до Илинойс. Ако имаме достатъчно гориво до Илинойс, това означава, че горивото ще ни стигне и до Ню Хампшър. Там отиваме.

Седалката на Лушън беше неподвижна, но всички други се завъртаха на триста и шейсет градуса. Хънтър не завъртя седалката си, за да го погледне, и продължи да гледа напред, но не се изненада, че Лушън продължава да играе игрички.

— Ню Хампшър — каза Кортни.

— Точно така, агент Тейлър. «Живей свободен или умри.» 3 3 Девизът на щата Ню Хампшър — Б. пр.

— Добре. И къде по-точно в Ню Хампшър отиваме?

— Кажете на пилота да се отправи към Ню Хампшър. Ще му кажа още подробности, щом навлезем във въздушното пространство на щата.

Тейлър предаде инструкциите на пилота и се върна на мястото си. Като Хънтър и тя предпочете да не сяда с лице към затворника.

Минута по-късно самолетът рулира до края на пистата и пилотът съобщи, че имат разрешение да излетят. Реактивните двигатели забръмчаха и след двайсетина секунди машината се понесе във въздуха. Самолетът се наклони надясно и няколкото лъчи слънчева светлина, които успяха да проникнат през тъмните облаци, се отразиха ярко в корпуса.

Хънтър гледаше през прозореца, докато земята долу постепенно се отдалечаваше. За него затвореният въздух в самолета беше по-гъст от всякога, сякаш бе замърсен от присъствието на Лушън.

Тейлър седеше неподвижно, втренчила очи право напред, опитвайки се да подреди множеството мисли, експлодиращи в главата ѝ. Носеше шише с вода и на всяка една-две минути отпиваше малка глътка. Не беше жадна, но това беше нервен рефлекс, нещо, което тялото ѝ бе принудено да прави несъзнателно, за да се успокои.

Хънтър също се бореше с мислите си, но този път двайсетте години на гняв и отчаяние напираха да намерят отдушник.

Бяха летели повече от половин час, когато отново чуха гласа на Лушън.

— Вярвате ли, че някои хора се раждат «зли», агент Тейлър? — попита той.

Кортни отново отпи глътка вода и погледна Хънтър. Той сякаш не беше чул въпроса. Цялото му внимание бе насочено към света извън самолета, а не вътре в него.