Крис Картер - Престъпен ум

Тейлър не отговори, но Лушън продължи:

— Знаете, че мнозина криминолози, психолози и психиатри са на мнение, че човек може да се роди «зъл», нали? С някакъв ген на злото.

Тя не каза нищо.

— Щом те вярват в съществуването на ген на злото, това означава, че мислят, че да бъдеш зъл или да проявяваш изключително насилие, може да бъде генетично състояние. Смятате ли, че това е вярно, агент Тейлър? Мислите ли, че едно новородено наистина може да наследи зло и да бъде убиец, както някое друго наследява хемофилия или цветна слепота?

Кортни мълчаливо изпи глътка вода.

— Хайде, доставете ми удоволствие, агент Тейлър — настоя Лушън. — Мислите ли, че зъл и безчувствен убиец като мен може да е продукт на генетично наследство?

«Защо не са монтирали звукоизолираща плексигласова клетка в самолета вместо метална?» — помисли си Кортни.

— Двайсет и седем — каза Лушън и облегна глава назад на седалката.

Очите на Тейлър отново се стрелнаха инстинктивно към Хънтър. Той продължаваше да гледа навън, но тя беше сигурна, че го е чул. Дали Лушън беше сменил темата и сега им казваше координати? Кортни завъртя седалката си.

— Двайсет и седем?

— Двайсет и седем — потвърди Лушън и кимна.

— Какво двайсет и седем?

— Щата.

На лицето на Тейлър се изписа озадаченост.

— Посетих банки за сперма в двайсет и седем щата — обясни Лушън. — Използвах различни имена и житейски истории, които биха смаяли и кралицата на Англия. Това е част от много дълъг експеримент, който все още продължава.

Тейлър почувства, че в гърлото ѝ се надигат киселини.

— Ето защо, ако вярвате, че да бъдеш убиец може да е резултат на генетично наследство, агент Тейлър — добави Лушън, — тогава след няколко години може да ни очакват изненади.

На Кортни ѝ се догади, че е в едно затворено пространство и диша един и същ въздух с Лушън.

— Ти си не само болен — каза тя с отвратено изражение на лицето, — но и напълно откачен.

Тонколоните изпращяха веднъж и после се чу гласът на пилота:

— Наближаваме границата между Масачузетс и Ню Хампшър. Имам ли нови инструкции?

Лицето на Лушън се оживи.

— Нека приключението започне.

Тайно място

Два дни по-рано

Очите на Мадлин Рийд примигнаха бавно и сънено няколко пъти, преди най-после да успее да ги отвори. Не се фокусираха веднага. Всъщност на сломеното ѝ и изтощено съзнание бяха необходими две минути, докато възприеме очертанията на заобикалящата я действителност.

Тя все още беше свита на кълбо в ъгъла на пленническата си килия, с мръсното и смърдящо одеяло, увито като какавида около крехкото ѝ тяло. Но колкото и плътно да се загръщаше в отвратителната дрипа или да се притискаше до сетната, пак ѝ беше студено. Треската можеше да е отминала или да се е влошила. Вече не можеше да определи. Всяка частица в тялото ѝ я болеше толкова силно, че тя постоянно беше на път да припадне.

Единственият звук в килията ѝ беше досадното бръмчене на мухите, които кръжаха около препълнената с изпражнения кофа в отсрещния ъгъл.

Мадлин се закашля два пъти и пресъхналото ѝ гърло заедно с лицето и главата ѝ сякаш мигновено се запалиха, готови да експлодират. Клепачите ѝ запърхаха като крила на пеперуда от предизвикващата гадене болка и тя подпря глава на стената, надявайки се, че няма отново да изпадне в безсъзнание.

Успя да се съвземе за пореден път и погледна неузнаваемите си кокалести ръце и пръсти. Ноктите ѝ бяха изпочупени и покрити със засъхнала кръв, а кокалчетата ѝ — зачервени и подути като на старица, страдаща от остър ревматизъм. Никога не беше отслабвала толкова много и не се бе чувствала толкова немощна, гладна и жадна.

Мадлин осъзна, че на някои места одеялото е влажно, вероятно от изпотеното ѝ тяло, докато е имала висока температура. Беше толкова отчаяна, че в момент на лудост поднесе одеялото към устата си и лакомо го засмука, опитвайки се да изкопчи малко влага от плата върху напуканите си устни, но само напълни устата си с мръсотия и такъв противен вкус, че се задави.

След малко престана да кашля и огледа килията, но обезводняването и липсата на храна вече бяха започнали да ѝ се отразяват физиологично и неврологично. Очите ѝ нямаха сила да се съсредоточат върху нищо, което се намира по-далеч от един метър.

На пода бяха разхвърляни празни шишета. В тях не беше останала нито капка вода, но това не ѝ попречи да вземе едно и отново да опита. Тя допря шишето до устата си, отметна назад глава и започна да го стиска и мачка, но вътре нямаше нищо.