Крис Картер - Престъпен ум

Силите я напуснаха и Мадлин се свлече на пода. Бутилката се изтърколи в другия край на стаята.

— Не искам да умра. — Думите се изтръгнаха от треперещите ѝ устни, но тя не можеше да се бори повече. Зрението ѝ се замъгли и очите ѝ започнаха да се затварят. Нямаше сили да остане будна.

Нямаше надежда.

Нямаше вяра.

Мадлин остави очите си да се затворят и се приготви да приеме неизбежното.

Лушън не можеше да вдигне ръце по-нагоре от гърдите си и затова се наведе напред, за да почеше носа си.

Тейлър бе завъртяла седалката си с лице към него, но Хънтър все още гледаше напред.

— Е, навлязохме във въздушното пространство на Ню Хампшър — каза тя. — Къде да отидем сега?

Лушън не побърза да отговори.

— По дяволите, тези неща са много неудобни. Ще бъдете ли така любезна да ме почешете по носа, агент Тейлър?

Тя се намръщи и не отговори.

— Да, и аз не мислех, че ще го направите. Кажете на пилота да лети на север. Нека да ми съобщи, когато стигне до Националната гора Уайт Маунтин.

Националната гора Уайт Маунтин се поддържа от федералните власти и се простира на площ 750 852 акра. Приблизително деветдесет и четири процента от територията ѝ се намира в щата Ню Хампшър. Толкова е огромна, че никой частен самолет, прелитащ над нея, не може да не я забележи.

Тейлър предаде инструкциите на пилота и се върна на мястото си.

Те летяха двайсет и седем минути и после от тонколоните отново се разнесе гласът на пилота:

— Скоро ще стигнем до южната граница на Националната гора Уайт Маунтин. Да продължа ли на север, или в картинния ребус има ново парче?

Кортни отново се обърна към Лушън и зачака.

Той се вгледа в ръцете си.

— Сега става добре — каза Лушън, без да вдига очи. — Кажете на пилота, че ще продължим.

Тейлър го погледна недоверчиво.

— Какво?

— Предайте на пилота, че отиваме в Берлин — небрежно подхвърли Лушън. Погледът му се задържа още малко върху ръцете му и после се отмести към нея.

Кортни не помръдна, но изражението ѝ се промени от изненадано в ядосано за рекордно време.

— Успокойте се, агент Тейлър — добави Лушън. — Нямам предвид Берлин, Германия. Това би било твърде прекалено дори за мен. Но ако проверите на картата на Ню Хампшър, ще откриете, че точно на север от Националната гора Уайт Маунтин има градче на име Берлин. Интересното е, че градското му летище се намира на тринайсет километра на север, до друго градче на име Милано. — Той се засмя. — Много европейско, нали?

Лицето на Тейлър леко се отпусна.

— Кажете на пилота да кацне на градското летище на Берлин.

Кортни използва интеркома, за да предаде на пилота новите указания.

Хънтър се беше замислил. Не можеше да повярва колко добре се е подготвил Лушън. «От колко ли време го планира?» — запита се той.

Щатът Ню Хампшър беше един от няколкото, в които нямаше полеви офис на ФБР. Правомощията тук принадлежаха на бостънския полеви офис в Масачузетс — доста далечна точка, откъдето директор Кенеди да изпрати екип за подкрепление. Въпреки че Лушън им беше дал изрични инструкции никой да не ги следи по суша и по въздух, Хънтър знаеше, че Ейдриън Кенеди не би се съгласил току-така с исканията на един сериен убиец. Директорът несъмнено щеше да внимава изключително много, защото бе заложен животът на похитена, но сигурно беше измислил и резервен план. Тъй като в Ню Хампшър нямаше полеви офис на ФБР, това означаваше, че ако иска втори, местен екип да следва Хънтър и Тейлър, Ейдриън Кенеди трябва да се свърже с окръжния шерифски отдел или тамошната полиция. Тези сили на реда обаче не бяха обучени за акция от такъв голям калибър и това беше твърде рисковано. Лушън беше включил всичко това в извратеното си уравнение.

— Току-що се свързах с градското летище в Берлин — съобщи пилотът. — Имаме разрешение за кацане и ще започнем да се спускаме след пет минути.

Никой не видя колко широко се усмихна вътрешно Лушън.

След като летя два часа, самолетът се приземи на градското летище в Берлин, Ню Хампшър, бързо рулира до място в края на пистата, далеч от другите малки самолети, и зачака. Пилотът вече беше предупредил контролния център на летището, че самолетът е на ФБР, извършва федерална мисия и никой да не се приближава до него.

— И сега какво? — попита Хънтър, преди самолетът да спре. За пръв път от Куонтико той се обръщаше към Лушън.

— Сега ще вземем кола — отвърна Лушън и после на лицето му се изписа съмнение. — Но това не е международното летище на Лос Анджелис, Робърт, и няма фирми за коли под наем във фоайето. Всъщност дори няма фоайе. — Той врътна глава към прозореца. — Ще видиш. Ще извадиш късмет, ако намериш автомат за напитки и сандвичи наоколо.