Крис Картер - Престъпен ум

Агентът, който седеше на радарната станция, бързо въведе няколко команди на компютъра, а сетне погледна Кенеди, който стоеше до него.

— Изгубихме ги, сър. Съжалявам. Не можем да направим нищо от тук.

— Кучи син — изсъска Кенеди през стиснати зъби.

В Птица две, която кръжеше в небето близо до градското летище на Берлин, агент Броуди прокара пръсти по късо подстриганата си коса и изрече абсолютно същите думи.

— Така е много по-добре — каза Лушън, след като Хънтър и Тейлър пуснаха сателитните си предаватели през прозорците. — А сега, за да бъдем сигурни, свалете коланите си и изхвърлете и тях.

— Това бяха единствените ни предаватели — възрази Кортни.

— Добре — учтиво кимна Лушън, — но простете ми, че не ви вярвам в този определен момент, агент Тейлър. А сега, ако обичате, коланите.

Робърт и Кортни се подчиниха и пуснаха коланите си през прозорците.

— А сега, изпразнете джобовете си — монети, кредитни карти, портмонета, писалки… Извадете всичко. И часовниците си също.

— Ами това? — попита Тейлър и му показа неговата връзка ключове, които бяха използвали, за да влязат в къщата в Мърфи, Северна Каролина.

— А, по-добре ги задръжте, агент Тейлър. Ще ни трябват, за да влезем на онова място.

Хънтър и Тейлър хвърлиха навън часовниците и всичко, което имаха в джобовете си.

— Не се тревожете — каза Лушън. — Сигурен съм, че пилотът ще събере всичко, щом потеглим. Нищо няма да се изгуби. И сега, след като сме започнали, нека да направим същото и с обувките ви. Събуйте ги и ги оставете навън.

— Обувките? — попита Кортни.

— Виждал съм предаватели, скрити в токовете, агент Тейлър. И тъй като вече предадохте доверието ми веднъж, няма да оставя нищо на случайността. Но ако искате да губите още време, няма да чуете възражения от моя страна.

Няколко секунди по-късно ботушите на Хънтър и обувките на Тейлър тупнаха на асфалта до джипа.

Лушън се наведе бавно и погледна краката на Кортни.

— Имате хубави пръсти, агент Тейлър. — Той кимна одобрително. — С червен лак. Цветът на страстта. Интересно. Знаете ли, че е изчислено, че трийсет-четирийсет процента от мъжете смятат за кумир женските крака? Убеден съм, че някои биха убили само за да докоснат красивите пръсти на нозете ви.

Кортни изтръпна от думите му и дръпна назад краката си, сякаш за да скрие.

Лушън се засмя оживено.

— И последно, но не и по значение — продължи той, — хайде да се отървем и от мобилните телефони, а? Всички знаем, че те имат проследяващи джипиес системи.

Колкото и да се ядосваха, Хънтър и Тейлър не можеха да спорят. Лушън все още държеше всички карти в играта. Те се подчиниха и пуснаха телефоните си през прозорците.

Доволен, Лушън се усмихна на Хънтър в огледалото за обратно виждане.

— Мисля, че вече всичко е наред — каза той. — Можеш да включиш двигателя, Робърт.

Хънтър превъртя ключа на стартера и сателитната навигационна система светна на двайсет и един сантиметровия екран на таблото.

— Това няма да ти трябва — рече Лушън. — Няма име на улица или номер. Само черен път.

— И как ще стигнем дотам?

— Аз ще те насочвам. Но първо нека да се разкараме от скапаното летище.

Ейдриън Кенеди дълго гледа екрана на радара в оперативната стая в Академията на ФБР в Куонтико, опитвайки се да реши какво да направи.

— Може да се опитаме да проследим джипиес сигнала на мобилните им телефони — предложи агентът на радарната станция.

Кенеди повдигна рамене.

— Ще пробваме, но този тип е твърде умен. Сети се за копчетата само защото са два нюанса по-тъмни от оригиналните, за бога. Кой забелязва цвета на копчетата на нечия риза?

— Някой, който знае какво да очаква — отговори доктор Ламбърт. — Лушън никога не е очаквал, че ФБР ще се наведе и ще приеме исканията му. Знаел е, че ще опитаме нещо, и е бил готов.

— Точно това искам да кажа. Щом е бил готов за копчетата, не мисля, че има шанс да е позволил на Робърт и агент Тейлър да вземат мобилните си телефони. Дори десетгодишно хлапе знае, че джипиес системата на мобилния телефон е проследима. — Кенеди погледна агента на радарната станция. — Но въпреки всичко опитай.

Агентът отвори на екрана на компютъра вътрешно приложение на ФБР.

— Как се казва агентът? — попита той.

— Кортни Тейлър — отговори Кенеди. — Тя е от Отдела за бихейвиористични науки.

Агентът отново затрака по клавиатурата.

— Намерих я — каза той.

Приложението изброяваше проследимите джипиеси и идентификации на всеки мобилен телефон, даден на агент на ФБР.