Крис Картер - Престъпен ум

— Дайте ми няколко секунди. — Агентът започна трескаво да пише. Момент по-късно на екрана се появи думата «локализира», последвана от три мигащи точки, а след няколко секунди се изписа: «Джипиес идентификацията намерена».

На радарната система светна нова точка.

— Телефонът работи — добави агентът. — Джипиесът предава и това означава, че не е унищожен и батерията все още е в него. Мястото е същото като преди. Те още са на пистата на градското летище в Берлин.

— Или това, или той ги е накарал да оставят телефоните си — каза Кенеди и погледна доктор Ламбърт, който кимна.

— Аз бих постъпил така.

Мобилният телефон в джоба на Кенеди иззвъня. Обаждаше се агент Броуди от Птица две.

— Директоре, нашият пилот току-що се свърза с пилота на Птица едно. Той каза, че колата с мишената е потеглила, но те са оставили куп неща на пистата — мобилни телефони, портмонета, колани, дори обувки. Мишената не рискува.

Кенеди получи отговор на въпроса си.

— Какво предлагате да направим? — попита Броуди. — Щом вече нямаме уши на земята и точно местонахождение на мишената, приземяването може да е твърде рисковано и дори да кацнем, няма как да проследим мишената, без да я видим.

— Разбирам — отвърна Кенеди. — И отговорът е: още не съм сигурен. Ще ви се обадя веднага щом измисля нещо. — Той прекъсна връзката. Умореният му мозък усилено работеше да измисли някаква идея. И после му хрумна нещо. — Колата — каза Кенеди и погледна доктор Ламбърт, а после агента на радарната станция. — Робърт е взел джипа на отговорника за въздушния трафик на летището. Името му е Джош. Чухме разговора чрез микрофона в копчето на Робърт, нали си спомняте? Джош каза, че си е купил джипа «Гранд Чероки» преди два месеца.

— А много нови автомобили имат вградена сателитна проследяваща система против крадци — довърши мисълта му агентът. — Определено си заслужава да опитаме.

Кенеди кимна.

— Да се обадим веднага на Джош.

Хънтър мина през портите на летището и се озова на Ист Сайд Ривър Роуд.

— Завий наляво — каза Лушън, — а после по първата пряка надясно. Трябва да минем по малкия мост, за да влезем в Милано. За жалост градът изобщо не може да се сравни с този в Италия. Няма да видите катедралата, Дуомо. Всъщност тук изобщо няма какво да се види.

Хънтър последва указанията. Минаха по моста и след това покрай начално училище вдясно и стигнаха до разклон.

— Карай по пътя вдясно — заповяда Лушън.

През следващите няколкостотин метра минаха покрай няколко къщи, някои малки, други по-големи, но нищо забележително.

— Добре дошли в град Милано, Ню Хампшър — каза Лушън и посочи с брадичка към стъклото. — Тук има само селяци, ниви, самота и уединени кътчета. Страхотно място, където да изчезнеш. Никой няма да те безпокои тук. На никого не му пука. И това е едно от най-великите неща в Америка — пълна е с подобни градчета. В който и щат да отидете, ще намерите десетки като този Милано, Берлин, Мърфи и други лайняни дупки, забравени от Бога места, където много улици дори нямат име, а хората не те забелязват.

Кортни почувства тежестта на връзката ключове на Лушън в джоба си и се замисли за седемнайсетте ключа в нея. Всеки можеше да е за различни анонимни къщи, разпръснати из страната, също като онази в Мърфи.

Лушън прочете мислите ѝ.

— Питате се как съм намерил тези места, нали, агент Тейлър?

— Не — отговори тя само за да му противоречи. — Не ме интересува.

Хънтър я погледна в огледалото за обратно виждане.

Отговорът ѝ не разубеди Лушън.

— Всъщност се намират доста лесно — обясни той. — Можеш да ги купиш почти без пари, защото са занемарени, изоставени и полуразрушени и никой вече не ги иска. Ако имат собственик, той обикновено е нетърпелив да се отърве от бремето, затова приема всяко предложение, колкото и да е малка сумата. Не е необходим и ремонт. Напротив, колкото по-скапана, мръсна, порутена и смрадлива е къщата, толкова по-добре. И ти знаеш защо, нали, Робърт?

Хънтър гледаше пътя, но отлично знаеше защо. Факторът страх. Затвориш ли похитена жертва в мръсна, полуразрушена и тъмна къща, пълна с плъхове и хлебарки, самото място ще я уплаши до смърт.

Лушън не се нуждаеше от отговор. Знаеше, че Хънтър е наясно. Той раздвижи глава наляво-надясно, а после напред-назад, опитвайки се да освободи част от напрежението във врата си.

— Тази точно къща беше чист късмет — продължи Лушън, — страхотна находка. Принадлежеше на човек, с когото се запознах в Йейл. Прадядо му я построил преди стотина години. Предавала се от поколение на поколение и я ремонтирали два пъти, преди да стане собственост на моя приятел, но той мразеше всичко в нея — местоположението, вида ѝ, разпределението и както се изрази, наследството и историята ѝ. За него къщата беше прокълната, лош късмет, кутсуз. Майка му починала при нещастен случай в задния двор. Няколко години по-късно баща му се обесил в кухнята. Дядо му също умрял там. Каза, че не иска да вижда повече това място. Видел ли я отново, щял да я изгори до основи. Предложих да я купя, но той отказа. Даде ми ключовете, подписа документите и рече: «Вземи я. Твоя е».