Мат Хилтън - Жътваря

— Е, какво ще правим? Ще седим със скръстени ръце? — попита той.

— Няма да бързаме.

Ринк наклони глава на една страна.

— Какво става?

— Трябва само да чакаме.

Той не знаеше, че Джон оставя следи за нас.

— Докато се беше вкопчил в мен, Джон взе мобилния телефон от джоба на ризата ми — обясних.

— Не виждам как ще има възможност да се обади къде са.

— Не е необходимо.

— Не, разбира се. Може да засечем сигнала на телефона и да го проследим. Ще ни заведе право при него.

— Предполагам, че имаш човек в комуникациите, който ще го направи.

— Нямам никого предвид, но познавам жена, която има връзки там.

Чуха се полицейски сирени.

След няколко минути двамата с Ринк стояхме на колене, вдигнали ръце на главите си, докато ни претърсваха за скрити оръжия.

— Свържете ме с Уолтър Конрад — казах на агента със строго лице от екипа за спасяване на заложници на ФБР. — Той е директор на отдел в ЦРУ.

Като се замисля, не бях в положение да отправям искания.

— Не се тревожете, господин Хънтър. Шефът ви вече идва насам — за моя изненада отвърна той.

Шефът ви вече идва насам.

Напоследък Уолтър Хейс Конрад IV не пътуваше толкова често по оперативна работа. Като отговорник за агенти под прикритие, повечето от които затънали до ушите в мокри поръчки, той трябваше да запази анонимност и да се дистанцира от мръсните дела, извършени от правителството в името на националната сигурност. В случая обаче се налагаше да долети до това място, забутано на север от Лонг Бийч. Заповедите бяха да прикрие онова, което бързо прерастваше в огромно неудобство за него и сферата на сигурността като цяло.

Уолтър влезе в спалнята, където бях затворен от двайсет минути. Липсваха само фанфари, които да известят пристигането му.

Поздрави ме с усмивка със стиснати устни и незапалена пура в ръката и без предисловия освободи двамата командоси от екипа за спасяване на заложници, тъмничарите ми, изпаднали в неловко положение. Колкото и да беше странно, агентите на ФБР му се подчиниха.

— Уолтър — кимнах аз, станах от леглото и дръпнах измачканото одеяло, за да го оправя.

Той прехвърли пурата в другата си ръка, стисна я така, сякаш беше спасителен пояс, и ми предложи свободната си влажна длан. Стиснах я и го погледнах сериозно. Уолтър не каза нищо.

— Бързо дойде — отбелязах, — за по-малко от половин час след обаждането.

Уолтър изду дебелите си бузи в нещо като усмивка.

— Имам на разположение собствен самолет.

— Не думай! — рекох, но той не схвана шегата ми и не отговори. — Дори реактивен самолет не би могъл да те докара толкова бързо.

— Моят реактивен самолет е много бърз. — Този път Уолтър се усмихна искрено. — В Лос Анджелис съм от сутринта.

— Може ли да попитам защо?

— Не, разбира се.

Това беше игра. Той я обожаваше.

Използвах логическото си мислене, за да видя какви лъжи ще съчини.

— Възбудих интереса ти, когато говорихме по телефона. Накарах те да се замислиш, нали?

— Само догадки.

— Кажи ми, Уолтър, кой е Жътваря?

— Защо смяташ, че знам?

— Не си играй с мен. Не си долетял чак дотук напразно. Тук си, защото знаеш кой е той и си на мисия за задържане.

Той пъхна незапалената пура между зъбите си.

— Отказах пушенето преди осем месеца, но все още си нося пура за такива моменти.

— Имаш предвид моменти на празнуване?

— Не, говоря за напомняне колко пъти съм обърквал нещата. — За пръв път искрено му повярвах. — Има много истина в твърдението, че накрая миналото ти се отразява.

— Да — съгласих се аз. Думите му точно отразяваха чувствата ми. Той седна на леглото, което преди малко бях освободил, и стисна юмруци.

— Жътваря ме познава — рекох. — Познава и Ринк. Това ме навежда на мисълта, че е член на службите за сигурност.

Уолтър кимна, но не пророни нито дума.

— Някой от твоите хора ли е?

Той поклати глава:

— Не е от ЦРУ.

— От Тайните служби?

Уолтър размаха дебелия си пръст, доволен от най-добрия си ученик.

— Е, а ти как се замеси? — попитах. — Доколкото ми е известно, ЦРУ и Тайните служби са различни агенции.

— Както ти спомена, Хънтър, накара ме да се замисля и да свържа някои неща. Агенциите решиха да се намеся като СОА.

— Специален отговорен агент? Издигнал си се?

— Естествено — усмихна се той.

— И аз така реших. Е, какво се е случило? Какво превръща охранителя в убиец?

— Има ли разлика, Хънтър? Целта на охраната не е ли да убиваш или да бъдеш убит? Говорим за същината на въпроса, а не за етичните тъпотии, които виждаме във филмите.