Джеф Абот - 9-те слънца

Аз забих юмрук в гърдите на господин Бел. Той се олюля и се приземи върху парите ми. Червенокосият посегна към оръжието си, но за една решителна секунда се поколеба дали да ме застреля, или да спаси приятелчето си, поморавяло зад жицата на Мила. Когато насочи беретата 92FS със заглушител отново към мен — привет, чувство за самосъхранение — аз се хвърлих към него. Блъснах дулото надолу точно когато стреля и той си уцели крака. Изрева и аз забих юмрук в слънчевия му сплит, а после в гърлото му. Той се олюля назад и се вкопчи в оръжието. Беше по-едър от мен. Извих пистолета към гърдите му. Очите му се разшириха, когато осъзна, че дулото ще се пъхне под брадичката му. Така и стана. Стиснах ръката му и собственият му показалец натисна спусъка, фонтан от кръв и плът плисна по лицето му. На него се изписа изненада, преди куршумът да го обезобрази.

Изтръгнах оръжието от пръстите му и се обърнах. Прицелих се в противника на Мила, но той вече беше мъртъв. Тя не е едра, но все пак петдесет килограма, увиснали върху жица, са си петдесет килограма. Гърлото не може да издържи натиска. Плешивият се беше проснал в краката й. Мила се надвеси задъхана над господин Бел.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна. Усетих как в гърлото ми се надига горчилка и я преглътнах.

— Убихте ги — заекна смаяно господин Бел.

Хората констатират най-очевидните неща, когато са зашеметени.

— Те продават хора — казах. — По-лоши са от всичко, в което бих могъл да се превърна.

— Кой си ти?

Не отговорих. Аз съм мъж, който иска да си върне откраднатото дете. Синът, когото никога не съм виждал, освен на онзи запис, когато го отнася жената, търговка на човешки същества. Моето дете. Бях по-близо от всякога до възможността да го намеря. Спомних си как полагах длан върху корема на съпругата си и усещах мехурчетата движение под кожата й. Знаех, че е бебе, но не знаех, че ще бъде Даниъл, това неповторимо и специално дете, което нямаше да видя със собствените си очи, да прегърна със собствените си ръце.

„Идвам“, казах му.

Дъхът ми излетя като молитва във въздуха.

Господин Бел преглътна. Погледна мъртъвците и устните му потрепериха.

— Добре. Изберете си бебе. Което желаете.

— Искам да е родено на десети януари в частна клиника „Ле Санте“ в Страсбург. В удостоверението за раждане е записан като Жулиен Даниел Бесон, но истинското му име е Даниъл Капра. Тази жена го е изнесла от клиниката. Открихме само, че пътува с белгийски паспорт под името Ана Тримейн. Поразпитах и разбрах, че работиш с Ана Тримейн.

Той кимна немощно. Беше изплашен до смърт. Взираше се в труповете на главорезите и премигваше.

— Къде е синът ми? — попитах много тихо.

— Не е минавал през мен. Ана ще знае. За бога, не ме наранявайте!

— Не ни лъжи.

Мила вдигна часовника-гарота, поаленял от кръв.

— Не лъжа. Честна дума!

Приклекнах до него и притиснах заглушителя — все още топъл — до стилно необръснатата му брадичка.

— Знае ли Ана, че ме подозираш?

— Ннне. Отначало отказваме на всички осиновители. Твърдим, че не са подходящи, че биографиите им са съмнителни. Клиентите ни обикновено са толкова отчаяни, че са готови на всичко, за да не ги отхвърлим. Притискаме ги да споделят ценна информация — вътрешна информация за някоя компания — или да ни предложат услуга, от която после да извлечем полза.

Изнудване и шантаж, сякаш нелегалното осиновяване не е достатъчно. Какви мили хора.

— Така значи. Срещаме се. Минаваме теста ти. После какво?

— Обаждам се на Ана. Уговаряме среща. Давате й останалите пари. Тя се обажда по телефона и ви доставят детето.

— Продаден ли е синът ми?

— Казах ти, че не зная. Моля те. Умолявам те!

— Наглеждай го — казах на Мила.

Отворих лаптопа. На екрана се показа каталог в PDF формат. Снимки на бебета. Държави, където са родени. Описание на родителите, ако са известни, но без имена. Пролетният каталог съдържаше повече от две дузини деца. Прекрасни деца, изнесени на търг. Прегледах го набързо. Нямаше родени във франция и не виждах причина данните в каталога да са неверни.

— Ще се обадиш на Ана Тримейн и ще ни уредиш среща.

Устните на господин Бел потрепериха.

— Къде живее?

— Мобилният й телефон е с кода на Лас Вегас. Но невинаги се среща там с клиентите — излъга той малко прибързано.

— Лас Вегас ме устройва — реших да улесня Ана Тримейн. — Кажи й, че господин и госпожа Дъруот са си тръгнали и ще бъдат във Вегас утре вечер да вземат детето и да платят.