Джак Кърли - Един от 100

тик

Проблесна бяла мълния, придружена със страховито тупване. Колифийлд рязко отметна глава, озова се по гръб на пода. Пред очите му изригна фонтан от червеникава мъгла и дим. Ушите му страховито забучаха, отдалеч чу писък на жена. Над него някой размаха дебела тояга или палка.

Светлината примигна два пъти и угасна.

По-късно, когато Мари Маноло изготвяше писмения документ по записа от касетата, се запита дали да включи последните шест думи на Колифийлд. Тъй като бе обучена от доктор Пелтиър да обръща внимание на най-незначителните подробности и да се придържа към фактите, без да ги тълкува, тя затвори очи, дълбоко си пое въздух и продължи да пише: „Пръстите ми. Къде са ми пръстите?“

— Една вечер някакъв тип разхожда кучето си…

Наблюдавах как Хари Нотилъс, небрежно облегнат на масата за аутопсии, разказваше „най-великия виц на света“ на десетина слушатели, които държаха пластмасови чаши с вино или безалкохолни напитки. Повечето бяха чиновници от управата на град Мобийл и на едноименния окръг. Двама бяха юристи — разбира се, работещи за прокуратурата. С Хари бяхме единствените редови ченгета. Забелязваха се и важни клечки, но те се бяха събрали във фоайето, където щеше да се състои церемонията по откриването на преустроената морга. Преди около час прерязаха лентата — златиста, не черна, както бяха предложили неколцина майтапчии.

— Каква порода е било кучето? — попита Артър Питърсън. Той беше заместник-прокурор и произнесе въпроса с тон на адвокат, отправящ възражение.

— Улична превъзходна — изръмжа Хари и присви очи, раздразнен от прекъсването. — И така, един човек се разхожда с кучето си Файдо, изведнъж забелязва някакъв пич да лази под уличната лампа. — Той отпи от бирата си, облиза пяната от мустаците си, които напомняха лопата на булдозер, и остави чашата на масата, където би трябвало да е главата на трупа. — Човекът с кучето пита непознатия дали е загубил нещо. Онзи отговаря: „Да, паднаха ми лещите.“ Собственикът на Файдо го връзва за едно дърво и също започва да лази, за да помогне на непознатия. Пълзят напред-назад, наляво-надясно под лампата. След петнайсет минути човекът с кучето казва: „Братле, не мога да ги намеря. Сигурен ли си, че са паднали тук?“ Онзи отвръща: „Тц, изгубих ги в парка.“ „В парка ли? — изкрещява господарят на Файдо. — Мамка му, тогава защо ги търсиш на улицата?“ — Хари театрално замълча, за да подсили напрежението. — Непознатият посочва лампата и казва: „Ами тук светлината е по-силна.“

Той избухна в смях, мелодичен като чуруликане на пойна птичка, абсолютно нетипичен за чернокож мъж с размерите на парен котел. Слушателите му учтиво захихикаха. Привлекателна червенокоса дама в морскосин костюм озадачено сбърчи чело:

— Не разбирам… Защо това да е най-великият виц на света?

— Защото е метафоричен — отговори Хари; единият му мустак закачливо щръкна, другият презрително клюмна. — Когато им предстои опипом да търсят нещо в мрака, но същевременно се надяват лесно да го открият на светло, деветдесет и девет процента от хората избират втората възможност.

Питърсън вдигна вежда — типичен жест на строг прокурор:

— Според теб кой е човекът „един процент“? Онзи, който винаги опипва в мрака.

Хари ухилено ме посочи:

— Ето го.

Поклатих глава, обърнах му гръб и тръгнах към фоайето. В просторното помещение, претъпкано с хора, беше шумно, местните важни персони с нокти и зъби се бореха да застанат до Най-Голямата Клечка пред телевизионните камери. Гостите се тълпяха около шведската маса. Някаква дебелана с вечерна рокля пъхна в чантата си два сандвича, посегна към кюфтетата със сос, но се поколеба. Недалеч от нея червендалест член на областната управа гордо се пъчеше пред микрофоните на новинарския екип:

— … приветстваме ви с „добре дошли“ на откриването на новия обект, който е единствен по рода си в цялата страна… гордеем се с възможността да отделим достатъчно средства за изграждането му… трагичният случай с доктор Колифийлд е поука никога да не отслабваме бдителността си…

В дъното на помещението зърнах Уилет Линди и си запроправях път към него, като машинално се извинявах наляво и надясно. Някаква репортерка от канал 14 ме загледа, после препречи пътя ми.

— Познавам ви отнякъде! — заяви, докато замислено потупваше устни с дългия си нокът, лакиран в крещящо червено. — Не бяхте ли замесен в онзи сензационен случай отпреди няколко месеца? Точно така! Не отричайте…