Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Разполагаш ли с улики?

— Не. Обаждането беше от Солт Лейк Сити, но не знаем нищо повече. Той затвори, преди да засечем местонахождението му.

— Разбрахте ли нещо за него от анализа на гласа?

— Експертите все още работят по въпроса. Не смятат, че ще научат много. Единственото, което казват засега, е, че не е местен.

— Сериозно? — Виджиано отчаяно, сви рамене. — Това не стеснява много кръга, нали?

— Да, сър — съгласи се Бейли.

Виджиано въздъхна.

— Къде е централата на тия тъпаци?

— Малта, Айдахо.

— Малта, Айдахо! — възкликна Виджиано. — А бе тъкмо реша, че тия скапани градчета са се свършили, и се появява друго, където трябва да отида.

— Директор Картър каза, че иска вие да оглавите разследването, сър.

— Областният директор Картър? — В гласа на Виджиано прозвуча интерес.

— Да. Преди две години сте били работили по подобен случай. Каза, че в момента вие сте единственият свободен агент с подходящ опит да решите проблема. Предложи да ви помагам, ако нямате нищо против, сър.

Виджиано пъхна револвера в кобура и гордо кимна. Досущ като уморен гущер, стоплен от лъчите на утринното слънце, той почувства, че животът се връща в него.

— Е, поне този път Картър има право. — Виджиано се усмихна — нещо, което не беше правил отдавна, и внимателно прокара пръсти през косата си, за да провери дали прическата му не се е развалила. — Яхвай коня, Бейли. Идваш на надбягването. Пол Виджиано ще ти покаже как се побеждава.

Пазарът „Бъро“, Саутуърк, Лондон

5-и януари — 14:34

Сергиите на пазара бяха наредени плътно една до друга под ръждясали зелени железни арки. Лавиците им скърцаха от тежестта на наскоро внесено от Франция бяло меко сирене, розова испанска шунка и италиански зехтин, блестящ на слънцето като течно злато.

Тълпи купувачи, облечени в дебели дрехи, си проправяха път в множеството. Движенията им сякаш се ръководеха от разнообразните съблазнителни ухания — сандвичи с щраусово месо и топъл, току-що изпечен хляб: вятърът ги разнасяше навсякъде. Над главите им скърцаха и стържеха влакове, пътуващи по релсите над земята. Непрестанният им грохот ту се усилваше, ту затихваше, бързо като пролетна буря.

— Какво правим тук, по дяволите? — раздразнено попита Арчи, докато се промъкваше между две ръчни колички със зеленчуци и заобикаляше опашката пред някаква сергия с цветя.

Беше на четиридесет и няколко, среден на ръст и нисък и набит като боксьор. Деформираните му уши и леко кривото небръснато лице засилваха тази представа. Арчи обаче носеше елегантно бежово палто и тъмносин раиран костюм. Косата му беше подстригана късо и образуваше пригладена руса стрела в средата на челото му.

А говорът му… Говореше ту изискано, ту като последен простак. Кърк подозираше, че истината е някъде между двете крайности и че вечният опортюнист Арчи е развил свой уникален говор, за да може безпроблемно да се движи между двата свята. Номерът беше хитър, но за съжаление, също като в случая с Том, нито единият, нито другият свят го приемаше безрезервно.

— Нали не си забравил, че с Доминик сте поканени на вечеря днес? Аз черпя.

— По дяволите! — Арчи се плесна по челото. — Съжалявам, приятел, тотално изключих.

— Арчи! — Том ядосано поклати глава. Предсказуемостта правеше непостоянството на Арчи особено дразнещо. — Нали миналата седмица се разбрахме. Обеща ми.

— Знам де, знам. — Арчи въздъхна. — Забравих бе… Апълс организира игра в дома си довечера. Много пари. Само с покани. Не мога да се измъкна.

— По-скоро не искаш — упрекна го Кърк разочаровано. — Хазартът те влече, нали?

— А, не, само се забавлявам. — Арчи поклати глава някак прекалено категорично, сякаш се опитваше да убеди и Том, и себе си. — Липсва ми вълнението. Издирването на произведения на изкуството не е като в добрите стари времена.

— Мислех, че се отказа, защото добрите стари времена ти омръзнаха.

— Е, да, но… от време на време ми липсват.

Понякога и на Том му беше трудно да повярва, че цели десет години бе имал работа с Арчи, без да се срещат. Такива бяха правилата на бизнеса на Арчи, когато му беше пласьор, и Кърк нямаше друг избор, освен да отстъпва. Пък и в това имаше логика. Ако арестуваха някого от двамата, той щеше да знае само някакво име и телефонен номер.

Всичко това обаче приключи, когато предишната година Арчи се разкри, за да убеди Том да извърши един удар — тогава и двамата все още бяха в играта. Проведоха преговори, за да отстранят недоразумението, и след като установиха контакт, неловките им отношения се развиха в бързо процъфтяващо приятелство. И Том, и Арчи отбягваха препирните и се опитваха да изградят взаимно доверие и откритост, като отлично съзнаваха, че и двамата са склонни към независимост и дори егоизъм, склонност, която ги беше опазила от затвора и неприятности през всичките изминали години.